Читаем Пасажер 23 полностью

Най-голямата трудност в маскировката бе положителният тест за СПИН, който Прюга изискваше. Не предварително, а директно на партито. Той бе обявил, че притежава бързи тестове от една холандска онлайн аптека. Една капка кръв и до три минути резултатът излизаше наяве в полето на тестовата лента. Шварц знаеше, че именно заради този неразрешим проблем бе избран за тази мисия. След смъртта на семейството му в полицейските среди го смятаха за бомба със закъснител. Едно ченге под прикритие, което със своите трийсет и осем години стегнато маршируваше към пенсионирането си и комуто липсваше най-важното качество, спасявало него и екипа му в опасни ситуации — усещането за страх.

Четири пъти бе тестван от психолога на полицията. Четири пъти достигнаха до извода, че все още не е преодолял самоубийството на жена си и най-вече факта, че преди това е отнела живота на собствения им син. Четири пъти обсъждаха препоръката да бъде пенсиониран преждевременно, тъй като човек, който не вижда повече смисъл в живота си, при изпълнение на служебните си задължения би могъл безотговорно да поеме излишни рискове.

Четири пъти те имаха право.

И въпреки всичко днес той отново се намираше в полицейска кола не само защото бе най-добрият, а най-вече заради това, че никой друг доброволно не би се съгласил да му инжектират ХИВ антитела, за да може бързият тест да бъде манипулиран. Кръвният серум бе пречистен чрез специален метод на стерилизация, но лекарят на екипа не можеше да му даде стопроцентова гаранция, че няма да се разболее от страшната болест, затова, след като всичко приключеше, Шварц щеше да започне четириседмична медикаментозна терапия — така наречената постекспозиционна профилактика, накратко ПЕП. Метод, който той веднъж вече бе изстрадал, след като някакъв педал от Хазенхайде му бе забил кървава спринцовка във врата. В листовката за страничните ефекти на хапчетата, които трябваше да глътне най-късно до два часа след заразяването, пишеше, че ще се появят главоболие, разстройство и повръщане. Най-вероятно Шварц бе по-чувствителен от хората, които се подлагаха на тестове за лекарства. Много по-чувствителен. В действителност той нито повръща, нито стоя в тоалетната повече от обикновено, но за сметка на това пък получи жестоки пристъпи на мигрена, които го докараха на ръба на припадъка. И отвъд това.

— Трябва да действаме — обърна се той към Крамер с поглед, прикован в монитора. От десет минути никой повече не бе влизал в къщата.

Преброиха седмина гости — петима мъже и две жени. Всички дойдоха с такси. Така се постъпва, когато не искаш някой да запише номера на колата ти.

— Ами ако Прюга е взел предвид всички възможности и е подготвил резервен вариант, в случай че се откажа? — попита Шварц.

Най-вероятно гостите бяха здрави. Определено не и душевно, а чисто физически. Но естествено, не можеха да са сигурни.

Крамер поклати глава.

— Няма чак толкова много заразени педофили, които да са готови на подобно нещо. Знаеш колко дълго Прюга търсеше Йенсен.

Да. Знаеше. И въпреки всичко рискът бе твърде голям. Не можеха просто ей така да влязат в къщата. Нямаха повод за това. Изнасилването щеше да се извърши в килера. Прюга имаше кучета, които известяваха пристигането на всеки посетител. Дори да бяха светкавично бързи, нямаше да могат да разбият вратите и да хванат извършителите на местопрестъплението. И за какво щяха да арестуват присъстващите? Не беше престъпление да се затвориш в котелното помещение и да поставиш камера пред някакъв матрак. Дори и когато там лежи голо до кръста момче. В най-добрия случай биха могли да задържат в ареста Прюга и гостите му само за няколко часа. В най-лошия — просто щяха да предупредят психопатите.

— Не можем да рискуваме едно дванайсетгодишно момче да бъде изнасилено и заразено със СПИН — възпротиви се Шварц.

— Не знам дали преди малко не говорих прекалено бързо — отвърна Крамер и произнесе всяка дума толкова бавно, сякаш говореше с малоумен. — Ти няма да влезеш вътре. Ти. Нямаш. Липсващ. Зъб!

Шварц почеса три- или седемдневната си брада. Така и не можа да си спомни кога за последно бе спал вкъщи.

— Какво стана с Док Малхов?

— Нашият лекар? — Крамер го погледна така, сякаш го бе попитал за памперси за възрастни. — Слушай, знам, че много не те слуша главата, но не може да си толкова откачен, че да се оставиш да ти изтръгнат зъб. И освен това… — Крамер погледна часовника си. — Малхов ще бъде тук най-рано след двайсет минути, докато те хване упойката още три, самата операция още пет. — Той посочи монитора, на който се виждаше фасадата на къщата. — И откъде да знаем дали след половин час партито няма да е приключило?

— Имаш право. — Шварц седна изтощен на тапицираната седалка до стената.

— Значи отбой?

Шварц не отговори, бръкна под седалката. Измъкна войнишкозеления си сак, който бе с него на всяка мисия.

— Какво правиш? — попита Крамер.

Шварц извади и захвърли предишните си дрехи на пода и започна да тършува из сака. Само след няколко секунди сред бъркотията от кабели, тиксо, батерии и инструментите той намери желания предмет.