Читаем Малки тайни полностью

Тази нова версия на Дерек беше като стара къща, обитавана от духове. Самотен. И жадуващ да говори с някого, който няма да задава въпроси чии са тези духове. Към онзи момент Макензи все още не беше показала, че знае за сина му. Двамата не се бяха представили с фамилиите си.

— В почивка ли си? — попита я той няколко седмици по-късно, когато Макензи се бе появила иззад плота без престилката си. — Седни, почини си.

— Сигурен ли си? Не бих искала да прекъсна нещо.

Лаптопът му беше отворен, а екранът му беше изпълнен с екселски таблици.

— Моля те, прекъсни ме.

За да подчертае думите си, Дерек затвори лаптопа и го избута настрани, след което ѝ придърпа един стол срещу себе си. Макензи седна и двамата се усмихнаха един на друг, а тя открито впи поглед в него.

— Какво? — зачуди се той. — Да не би да имам нещо на лицето си? Да не съм се порязал, докато съм се бръснал сутринта и никой не ми е казал?

— Напоследък идваш доста често — отговори Макензи. — Колежката ми мисли, че ме харесваш.

— Аз… — Той спря и се изчерви. — Аз съм твърде стар за теб.

— И твърде женен.

Дерек сведе поглед към халката си и я завъртя с другата си ръка.

— Да, това също. — Вдигна поглед и се усмихна спокойно. — Харесва ми да идвам тук. Някога, когато бях студент, живеех няколко пресечки по-надолу. Това място ми напомня на… едни не толкова сложни времена. Беше преди милиони години.

— Така ли? Какви специалности предлагаха тогава? Как да си запалим огън? Размножителни ритуали за дългокосмести мамути?

Той се засмя.

— Завърших две специалности — бизнес и математика.

— Звучи ужасно — каза тя и се засмя, след което погледна през прозореца. — Но предполагам, че това е причината да караш Батмобила, а аз да вземам автобуса.

— Какво каза?

— Батмобила — тя завъртя очи. — О, хайде, ти си мъж на определена възраст, Батман трябва да е…

— Синът ми наричаше колата така — отвърна Дерек, загледан в колата. — Батмобилът. Беше безкрайно щастлив, когато я докарах за първи път у дома. Жена ми я намрази веднага. Според нея е твърде показна и ме кара да изглеждам като пълен кретен. А аз просто имах успешна година и я купих спонтанно. Когато видя изражението на Себастиан обаче, отстъпи. Затова не мога да се насиля да разкарам тази кола.

Първоначално Макензи не знаеше какво да каже. Не беше правилно да се преструва, че не знае за Себастиан, но болката на Дерек беше толкова осезаема, че тя се притесни, че ако каже нещо, ще влоши ситуацията.

— Той е твоят Робин. А ти си неговият Батман. Вярвам, че един ден отново ще се вози в колата с теб.

Дерек се сепна:

— Знаеш за сина ми?

Макензи кимна бавно.

— Беше по всички новини. Аз… Аз бях на базара, когато се случи. Полицаите ни показаха снимката му, но никой от нас… никой не беше видял нищо. — Прехапа устни. — Толкова съжалявам, Дерек. Не знаех как да ти кажа. И дали въобще трябва. Първия път, когато дойде в кафенето, веднага си спомних кой си.

Почти щеше да добави, че си спомня и сина му, но това вече щеше да е прекалено. Щеше да е лъжа. Той продължи да се взира в нея.

— Благодаря, че ми каза.

— Не е нужно да говорим за това, ако не искаш. — Макензи се обърна и погледна мазератито отново. — Но съм съгласна с теб. Батмобилът трябва да остане.

Усмивка се прокрадна по устните на Дерек.

— А ти какво учиш?

— В Художествената академия. Следвам магистърска степен по изкуство, със специализация мебелен дизайн, но първата ми любов е рисуването.

— Няма магистърска програма по рисуване?

— Има — отвърна тя, — но най-сигурният начин за един художник да стане по-добър, е да рисува. Изкуството е субективно. Или резонира с теб, или не резонира, а аз нямам нужда от повече обучение. Имам нужда от повече рисуване.

— Това обяснява начина, по който ме гледаш. Ти си наблюдател. Истински художник.

— Как би могъл да знаеш? Не си виждал рисунките ми… все още. — Спря за секунда, усмихна се и не отмести очи от неговите. — И не, не това е причината да те гледам по този начин.

Дерек спря да диша за секунда.

— Както и да е. Приключих за днес. Искаш ли да излезем на обяд? Ял ли си нещо?

Той поклати глава.

— Не знам дали харесваш кубинска храна, но има едно малко заведение само на няколко пресечки. По обед опашките са ужасно дълги, но приготвят невероятна…

— За „Финикс“ ли говориш?

Макензи се усмихна изненадано.

— Знаеш ли го? Заклевам се, карибският им сандвич със свинско ми дава живот.

— Дали го знам? Инвестирах в тях. Да вървим.

— Шегуваш ли се?

— Притежавам двайсет и пет процента като техен партньор.

— О, боже. — Макензи се изправи, докато той прибираше лаптопа си. — Тази привилегия включва ли неограничено количество безплатни сандвичи?

— Не, плащам си. Но никога не трябва да чакам на опашка. — Той ѝ намигна и извади телефона си, тъкмо когато излизаха от кафенето. — Хей, Джеръми, Дерек е… Добре съм, човече. А ти?… Страхотно. Ще ми направиш ли два карибски сандвича с допълнително чушки и едни юка пържени картофи. Запази ми една свободна маса отвън, ако има… Малка, само двама сме. Ще дойдем до пет минути.