Читаем Малки тайни полностью

Макензи се усмихна широко, чудейки се дали ще я разпознае от камиончето за тако и ще каже нещо от сорта на „Хей, тук ли работиш сега?“. Но той не гледаше към нея. Взираше се в менюто над главата ѝ. Поръча си чисто кафе, тъмно изпечен дрип. Сметката му беше два долара и двайсет цента, но той ѝ даде десет и ѝ каза да задържи рестото.

— Давате ми твърде много — отговори тя и му върна банкнотата.

Дерек се усмихна някак разсеяно, при което очите им се срещнаха за миг, и остави десетачката в буркана за бакшиши. Седна на една от масичките до прозореца и отвори лаптопа си. Половин час по-късно, когато тя излезе в обедна почивка, той все още работеше. Макензи извади една курабийка от витрината, сложи я в чинийка и му я сервира.

— Курабийката на деня — обясни тя. — С парченца черен шоколад. Невероятно вкусна и си заслужава всяка калория. Иска ми се да ви кажа, че ви черпя, но технически е от вас, заради огромния бакшиш, който ми оставихте.

Дерек вдигна изненадано поглед. Беше забравила колко е хубав с избръснатото си, почти като изсечено лице, тъмните очи, отразяващи златната слънчева светлина, която се изливаше на талази през прозореца до него. На някои мъже възрастта не им влияе добре. Или им се появява коремче заради многото пържена храна, или прекаляват с алкохола. Дерек не беше от тях. Щеше да се присъедини към Брадли Купър, не към Ръсел Кроу.

— Нямаше нужда.

— Ако не я изядете вие, значи ще го направя аз, а вече изядох две.

Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Искате ли да си я разделим?

— Цялата е за вас. — Макензи се обърна да си върви, но се спря. — Изобщо не ме помните, нали?

Дерек наклони глава.

— Изглеждате ми позната.

Макензи можеше да разпознае кога някой казва истината и кога е просто учтив.

— Глупости. Нямате ни най-малка представа коя съм. Което е напълно разбираемо — добави тя, когато той понечи да ѝ противоречи. — Хубаво е да знам колко впечатление съм ви направила, въпреки че ви виждах почти всеки уикенд в продължение на година.

Малко беше преувеличила, но нямаше значение.

— Нима току-що казахте на свой клиент, че говори „глупости“?

— Ще се оплачете ли? — Неин ред беше да наведе глава леко. — До касата имаме кутия за отзиви на клиенти, ако искате да пуснете официално оплакване заради отношението ми.

— Наистина ли?

— Не — отвърна Макензи с усмивка. — Не.

Той се облегна на стола си и я погледна така, сякаш я виждаше за първи път. Тя пък осъзна, че е притаила дъх. Някои мъже обичат този тип нахалство. Други се чувстват заплашени. Дерек явно беше от първия тип. Мъж, който носи такъв костюм и кара такава кола, не е свикнал да му говорят по този начин. Повечето хора няма да имат смелостта да го направят.

Беше проработило.

— Добре, предавам се — каза той. — Откъде ви познавам?

— „Такитос Ерманос“. — Лицето му остана все така безизразно. — Малкото камионче за тако на „Пайк Плейс“? Винаги поръчвахте едно и също — лют стек със сирене и допълнително гуакамоле.

Дерек продължаваше да изглежда все така объркан и Макензи се засмя:

— Еха. Или не сте физиономист, или аз съм съвсем незабележима.

— Чакайте, спомням си. — Лицето му потъмня малко. — Просто… просто отдавна не съм ходил на онзи базар. Спомням си ви. Косата ви беше по-различна…

— Беше синя — отвърна Макензи и уви руса къдрица между пръстите си.

— Сега изглежда много по-добре — отвърна Дерек и когато тя повдигна вежда въпросително, той се изчерви. — Извинявайте, не трябваше да прозвучи така.

— И под „така“ имате предвид грубо?

— А… мамка му, исках да кажа, руса, синя — всякак изглежда добре.

— Нима току-що казахте „мамка му“ на баристата си? А пък аз ви давам безплатни бисквитки…

— А, сега били безплатни? Доколкото си спомням, вие я бяхте платили с огромния бакшиш, който ви дадох.

— Еха.

— Знаете ли какво? Просто ще продължа да си седя тук и ще млъкна.

— Мъдър избор.

Очите им се срещнаха и двамата избухнаха в смях.

— Макензи — протегна ръка тя. — Но можете да ме наричате Кензи. Засега. Сигурна съм, че когато си тръгнете, аз ще спра да съществувам във вашия свят.

— Дерек. — Той също протегна ръка. Макензи я стисна, осъзнавайки, че Дерек пък задържа неговата няколко секунди повече от нужното. — И не мисля, че е възможно.

Пусна ръката ѝ някак с нежелание и Макензи се загледа в неговата. Носеше брачна халка. Той пък забеляза, че тя е забелязала и скри ръката в скута си, така че да не се вижда. Нямаше нужда да се притеснява.

Беше пълна заблуда, че брачните халки биха спрели някоя жена да флиртува с даден мъж. Някои жени дори бяха привлечени към брачните халки като молци към светлината. Търсеха точно това.

След тази първа среща Дерек започна да идва в кафенето на всеки няколко дни, после през ден, а Макензи не можеше да възприеме колко по-различен беше от онзи мъж, когото си спомняше от базара. Мъжът от базара беше пълен с живот и енергия, които буквално извираха от него.