Мерин и Сал скъсаха месец след това. Никой не си призна, че смъртта на бащата на Сал е истинската причина най-накрая да се разделят. И как биха могли, когато Сал отказваше да говори за онази нощ? Но в края на деня това беше последната капка, която беше преляла чашата, и довела до раздялата им. А това разби връзката, която „не е била писана“.

Получава нотификация, че има нов имейл и Мерин се връща към реалността. Потвърждение от счетоводителя, че парите са получени.

Всичко е официално.

Нямаше да получи парите си обратно, както Джулиан ѝ беше казал. Всичко беше решено.

Най-ужасното, което Мерин някога беше правила, беше да пусне ръката на малкото си момченце на онзи фермерски базар. Второто най-ужасно нещо беше това, но този път го направи нарочно.

Тя отваря апликацията. Вижда, че Дерек и любовницата му не са си писали повече, след като той се беше опитал да приключи взаимоотношенията им по-рано сутринта, но след няколко минути се беше отказал. Всичко беше заради скръбта. Този Дерек, който спеше с двайсет и четири годишни жени, е плод на скръбта си, а не онзи Дерек, за когото се беше омъжила Мерин. Всеки се справя със загубата по свой начин. Мерин беше направила грешка. Дерек също, но тя не можеше да поправи своята. Може обаче да поправи това, което има с Дерек.

Какво още ѝ беше казала Лорна?

Че вярва в прошката?

Макензи Ли не заслужава повече от времето или енергията ѝ. Нито секунда, нищо. Мерин натиска иконката на апликацията „Шадоу“, при което се появява малко хиксче. Тя го натиска решително. Появява се ново прозорче.

Ако изтриеше приложението, щеше да изтрие и всички разговори, които беше получила досега.

Тя натиска „Изтрий“, а изпраща кратък имейл на Ванеса Кастро.

Благодаря, ММ.

Детективката отговаря почти веднага.

И сега, защото вече се е облякла и приготвила, а и защото каквото е сторено — е сторено, Мерин отива на работа.

Втора част

Глава 15

Макензи разбърква спагетите, като наблюдава таймера с едно око, за да не ги превари. Дори десетина секунди повече от нужното биха ги направили меки и лепкави. В шкафа са останали точно девет пакета евтини инстантни спагети, защото винаги са на разпродажба за пет долара в „Кеш енд Кери“. Би трябвало да ѝ стигнат за седмицата. Тази вечер избра с вкус на телешко.

Разбира се, от спагетите утре стомахът ѝ щеше да се подуе, но не я е грижа. В хотела е успяла да направи поне три снимки, достойни за публикуване в Инстаграм, като нито едната не е селфи. Макензи знае достатъчно за позиционирането и ъглите, а и си я бива с таймера на камерата, така че след малка обработка снимките ще са идеални.

Веднъж Дерек я бе попитал какъв е смисълът на всичко това и защо я е грижа дали петдесет хиляди непознати я харесват. Не става въпрос за харесване. Хората може да те мразят, защото си известен, но все пак да се интересуват какво правиш, с кого излизаш, с какво си облечен и къде ходиш. Когато теглиш чертата, последването, продиктувано от омраза, пак си е последване. Да бъдеш забелязан. Да бъдеш видян. Това е важното. Напоследък кой си в интернет пространството е почти равносилно на това кой си в истинския живот.

— Но защо? — настоя объркан Дерек. — Печелиш ли някакви пари от цялата тази работа?

— Получавала съм различни продукти като подарък — отговори Макензи. — Но ако успея да събера сто хиляди последователи, може да започнат да ми плащат, за да рекламирам различни брандове. Познавам една инфлуенсърка, която успя да изплати сватбата и медения си месец благодарение на факта, че има два милиона последователи. Всичко, което трябваше да направи, е да заснеме всичко и да тагне всички брандове, с които работи.

Беше странно да обяснява всичко това на някого, особено на човек с почти никакво присъствие в социалните медии. Повечето ѝ познати бяха наясно с установената екосистема, която съществуваше между инфлуенсърите, техните последователи и компаниите, които се опитваха да им продадат по-добър начин на живот. Или най-малкото илюзията за пред останалите, че водят по-добър начин на живот. Фирмата на Дерек имаше собствени профили в социалните мрежи, но естествено, той не ги беше проверявал. Маркетинговият му отдел ги управляваше.

— Онлайн мога да съм всеки, когото си поискам — каза тя. — Мога да контролирам имиджа си и как другите ме възприемат. Аз отговарям за историята, която разказвам на околните относно това коя съм.

— И това е от значение, защото…

— Защото е от значение — отвърна Макензи. — Така напомняме на други хора, че съществуваме.

— А показваш ли и изкуството си онлайн?

— Никога — отвърна тя. — Изкуството ми не е безплатно.

Дерек я погледна развеселен:

— Не го разбирам.