Читаем Малки тайни полностью

Снимките са ясни, с хубави цветове и високо качество и нямат нищо общо с черно-белите неясни снимки, които си е представяла. Нищо в тази ситуация не е такова, каквото би трябвало да бъде. По филмите частният детектив, който съобщава новината за изневярата на съпруга, е мъж, преминал през какво ли не, циничен е и винаги е облечен с омачкан костюм, който не му е по мярка, а снимките са отпечатани и доставени в плик. В действителност, частният детектив е жена, приблизително на същата възраст като Мерин, която е наистина привлекателна с тъмносините си дънки и вталеното сако. Не носи халка, но напоследък това не значи нищо. Кастро се взира в годежния пръстен на Мерин — нещо, което и други жени правят често. Преди десет години Дерек ѝ беше подарил нов, по-хубав годежен пръстен с петкаратов диамант ашер. По онова време размерът на пръстена ѝ се беше сторил разумен, защото повечето жени в техния социален кръг носеха подобни или по-големи диаманти. Тук, в малкия офис, с неговите обикновени жълти стени и малки саксии, с малките рибки в малкия аквариум и снимките на Дерек с друга жена на екрана на компютъра, пръстенът изглежда нелепо. Огромен е. Показен. Скъп. Точно каквото Мерин искаше, нали? Всички да знаят колко добре вървят нещата между нея и съпруга ѝ, колко са щастливи заедно и колко — тя мрази тази дума — благословени са двамата?

Мерин се изкушава да свали диамантения пръстен и да го хвърли в аквариума. Очите ѝ парят и тя започва да мига бързо, опитвайки се да спре напиращите сълзи. Взира се пак в снимката на Дерек и любовницата му, а образите се размиват от сълзите ѝ, докато накрая не се превръщат в бъркотия от цветове и форми, които нямат никакъв смисъл.

— Трябва да вдигна — казва Кастро внезапно.

Мерин се извръща от екрана и поглежда детективката, която държи телефона си. Не беше го чула да звъни.

— Ще се върна след минута.

Вратата се затваря след нея. Мерин не я чува да говори в другата стая, където се намира винаги празното бюро на рецепциониста. След няколко секунди осъзнава, че всъщност никой не се обажда. Кастро беше дала на клиентката си пространство и време, през което Мерин да се разпадне на парченца, без да я види някой. Много мило от нейна страна, но Мерин нямаше да се разпада. Поне не все още. Бива я да се преструва. Знае, че може да смачка това чувство на малка топчица и да го забута в дъното на съзнанието си, докато не се прибере вкъщи. Там вече може да рухне и да загуби всякакъв контрол в компанията на хапчетата и виното си.

Мерин беше станала дръзка. Това беше единственото обяснение. Особено след като роди Себастиан след четири трудни инвитро опита. Съдбата ѝ бе дала твърде много — твърде много пари, твърде много успехи, твърде много любов от съпруга и детето ѝ — и Вселената трябваше да коригира дисбаланса, създаден от изобилието в живота ѝ, затова ѝ беше отнела онова, което всъщност означаваше всичко за нея.

Сина ѝ.

Мерин пак започва да усеща, че тялото ѝ изтръпва. Благодарна е за това. От опит знае, че хората могат да търпят силна емоционална болка, докато всичко не започне да им се струва притъпено. Човешкото тяло използва този механизъм, за да се справи с болката, и защото той носи не толкова облекчение, колкото ѝ купува малко време. После болката ще се върне. Мерин ще изпита всяка частичка от нея по-късно и когато това се случи, тя ще я отмие с ксанакс и бутилка Каберне Совиньон, преди да е станало още по-лошо.

Вратата на кабинета се отваря отново.

— Ето ме пак. — Кастро сяда на мястото си.

За първи път Мерин забелязва колко е слаба. Размер 34, може би дори 32. Мерин никога не е била толкова слаба. Дори когато беше на шестнайсет и страдаше от булимия.

Детективката я оглежда внимателно. Мерин знае, че изглежда така, сякаш нищо не се е случило, и се чуди дали Кастро не я осъжда заради това. Иска ѝ се тя да ѝ съчувства, но не и да я съжалява.

И до ден-днешен не умее да се справя с хорското съжаление, особено от жени. От друга страна, жадува за одобрението им. Мерин подозира, че виновна за това е строгата ѝ майка, която до последния си дъх беше безкрайно взискателна към нея.

— Направих малък файл, който може да погледнеш, ако искаш, когато се прибереш у вас. — Кастро написва нещо на клавиатурата. — Току-що ти го изпратих по имейла.

Телефонът на Мерин започва да вибрира няколко секунди по-късно. Вади го от джоба си, за да се увери, че файлът се отваря, натиска иконката и го изтегля.

— Получих го — отвръща.

— Ще бъда откровена. — За първи път, откакто се познават, Кастро изглежда някак притеснена. — Когато вчера получих снимките, не бях сигурна дали въобще да ти ги показвам. Не за това ме нае и дори допусках, че вече си наясно за връзката им. Не исках да влошавам нещата. И бездруго ти се е струпало достатъчно.

— Постъпи правилно — отговаря Мерин. — От самото начало бях напълно откровена с теб и ти казах, че искам да знам всичко, което откриеш. Няма нужда да се чувстваш виновна. Предпочитам да знам. Аз… аз не мога да се справя с още неизвестности.

Кастро си отдъхва.