И потисна една усмивка. Значи Лакомника е предусетил първата атака. И я е избегнал. Беше предвидил това, Мак. Какво си въобразяват ония? Че могат да се справят с Гантри толкова лесно?

Помисли си и за канадката. Говореше се, че е красива. Дори повече от красива. Дяволски съблазнителна. Кой знае дали при срещата си двамата с Лакомника не са дали на късо?

Ще вземе да се окаже, че съм изиграл ролята на сватовник.

Но побърза да смени темата на размисъл. Утре ще представи своя Общ план. Ще се опита да накара „онези там“ да го разберат. Беше готов, разбира се. Ала въпреки това усещаше, че стомахът му леко се свива.

Както всеки път, когато отиваше „там“.

2

Гантри спеше по корем, отпуснал ръка върху гърдите на Зенаид. Тя бавно започна да се отдръпва, сантиметър по сантиметър, и за миг дългите пръсти на спящия леко се свиха, после пак се отпуснаха. Младата жена внимателно се измъкна от леглото. Навън бе вече ден. През персийските щори се процеждаше синкава светлина. Мощният грохот на двигателите на джонката предизвикваше леко потрепване на пластините, върху които бе изваян силуетът на голяма морска птица с разперени криле. Зенаид облече банския си и намъкна върху него един саронг, който завърза над гърдите си. Наведе се над Гантри, обзета отново от онази нежност, която напоследък почти я плашеше. Бе почти заспала, когато той дойде при нея посред нощ, след като бе прекарал в компютърното отделение повече от трийсет часа, за да се свързва с един или друг от многобройните си кореспонденти, да анализира получената информация и да дава съответните разпореждания. Напълно си заслужаваше почивката. Тя безшумно излезе от каютата и се качи на палубата.

Джонката се носеше със сравнително бърз ход по дълги, мързеливи вълни. Виолетовото море бе пусто, никъде не се виждаше земя. На палубата нямаше жива душа, като се изключи суровият ибан, застанал на носа като наблюдател. И Лавиолет. Великанът закусваше съвсем сам на масата. За последните няколко дни слънцето бе придало на кожата му цвета на варен рак. Носеше риза с дълги ръкави, а на главата — широкопола шапка-тай с размерите на чадър на енорийски свещеник. Видя я, че приближавал и мълчаливо й наля кафе.

— Дали няма да е по-добре, ако седнеш на сянка, Франсоа-Ксавие?

Той мълчаливо кимна в знак на съгласие. Цупи се, помисли си Зенаид, докато отпиваше от кафето. Когато я видяха за пръв път в залива, джонката й се стори огромна. И наистина се оказа огромна. Дълга над двеста стъпки или някъде към седемдесет метра. И приблизително дванайсет метра широка, по протежение на почти цялата дължина. С жилищни и работни помещения на две нива. Без да се смятат надстройките, моторното отделение и носовият сектор, където спеше десетчленният екипаж. С нея и Лавиолет на борда бяха общо двайсет и пет души. Капитанът — англичанинът Антъни Биърдсли, в същия този момент стърчеше на мостика в компанията на първия си помощник Кай, един тип от китайско-малайски произход.

— Съжалявам, че те забърках в тази история, Франсоа-Ксавие.

— Започнеш ли да ме наричаш по малко име, нищо хубаво не може да се очаква.

Той погълна цяло яйце на очи.

— Влюбена ли си в него?

— Да.

— Сериозно ли е?

— Да.

— Както с Елиът?

— Различно.

Вече дори не се учудваше на толкова увереност.

— Ще се върнеш ли с мен, когато всичко приключи?

— Едва ли. Освен ако не ме изхвърли в морето.

— Хубаво се подредихме — заключи Лавиолет.

Гигантът връхлетя върху двуфунтовата пържола, която току-що му бе сервирал един почти призрачен с безшумната си дискретност стюард, и изломоти с пълна уста:

— Ако досега все още не съм го направил на кайма, то е защото съм почти сигурен, че и той е хлътнал. От самото начало. Нещо като тропическа любов от пръв поглед.

— Много мило, че ми го казваш — отбеляза Зенаид, забола нос в чашата си с кафе.

— Това, че съм едрогабаритен и як като бик, не означава, че съм задължително тъп. А и всички на борда са на същото мнение. Всички, с които говорих.

Зенаид забеляза, че ръцете й треперят, и се видя принудена да остави чашата на масата. Идеше й да разцелува Лавиолет. Побърза да смени темата:

— Не че нещо, но имам чувството, че си говорил предимно с ръцете си.

Той се разсмя. Вярно, позабавлявал се малко с Ли, която се занимавала с поддръжката на компютрите, и със Сю, отговаряща за екологичното оборудване. Но не и с Лола. Лола, секретарката, била вързана. С Уорън Делмонт. Колкото до Ли и Сю, просто откликнал на ухажването им. Можело и чудно да й се струва, но той имал успех сред жените. В Монреал буквално се биели за него. Достатъчно било да го видят на леда, за да им щукнат какви ли не мисли в главата. А и джонката не била манастир, в крайна сметка, и работата на останалите момичета, малайките, не била само да сервират на масата, ако Зенаид се досещала какво има предвид. Така де, всичко било изчислено.

— С една дума, доволен съм, че съм тук. Иначе от мен голяма полза няма. Знаеш ли къде е Алекс?