Читаем Картел полностью

Тези хора? Зенаид се озърна към скалния хребет и забеляза още трима пазачи. За целия екип Гантри Лакомника е просто Гани. Остави чашата и се потопи във водата; умираше от страх, но бе твърдо решена да не го показва. Мислеше, че ще може да стъпи, но се оказа, че се е излъгала, и й се наложи да поплува. Около двайсетина метра. Усети пясъка под ръцете си, след това и под краката. Дъното най-неочаквано се беше издигнало и сега водата стигаше едва до коленете й. Въпреки това имаше чувството, че е преплувала езерото Онтарио от изток на запад по пунктира на американо-канадската граница. Голямо геройство, няма що!

Обърна се към Пат Еди-що си, който стоеше все така облегнат на фалшборда.

— Къде е господин Гантри?

Спял. Снощи работил до много късно. Известно ми е нещичко по въпроса, помисли си Зенаид и в душата й отново се прокрадна горчивината на съжалението. Тя продължи по пясъка до сравнително широк процеп в скалната стена, през който водата се вливаше в морето. Хвърли поглед назад. Пат Не-знам-кой-си й направи знак да продължи. Навлезе в процепа, който се оказа вход към доста дълъг проход, газейки в осезаемо по-хладната вода на нещо като поток. След петдесетина метра проходът неочаквано се разшири, а потокът се стрелна надолу, преминавайки във водопад. Тя изкачи една скала, после втора, преоткривайки с наслада позабравените емоции на катеренето и планинските преходи. Накрая, останала без дъх, се озова на малко плато, върху което се изсипваше друг водопад. Водата падаше от около шейсет метра височина в почти овална вдлъбнатина, чието каменно дъно напомняше дъното на басейн. Наоколо растяха дървета. Мясото беше съвършено безлюдно.

Зенаид се потопи във водата, този път несравнимо по-спокойна, отколкото беше в морето преди двайсетина минути, после се изтегна по гръб на една плоска скала и побърза да се отърве от сутиена, който я притесняваше. Беше гладна, но не до такава степен, че да хукне към джонката.

Не лъже, невъзможно е да лъже. И ти му вярваш не защото ти се иска да… Добре, да оставим това. Ти му вярваш, защото е логично.

Като попремисли обаче, реши, че не е чак толкова логично. Гантри бе наредил да се започне разследване. Или поне така твърдеше.

Не. Ти просто му вярваш, и толкоз!

Потопи се повторно и отново легна на скалата, този път по корем, елиминирайки и втората част от банския си. Унесе се в лека дрямка, ала все пак чу приближаването му. Едва успя да се хвърли в „басейна“.

— Катерите се като коза, Бога ми. Момичетата никога не са успявали да стигнат дотук. Вярно, че никога не съм им оставял и достатъчно време, за да го сторят.

Гантри държеше доста тежка на вид кошница, покрита с кърпа на зелени и бели карета. Той нави въжето, което явно бе използувал при изкачването, за да я изтегли. Остави я малко по-встрани от скалата, върху която тя беше проснала банския си, и седна. Погледна я едва-едва, някак мимоходом. Носеше все така саронг. Зенаид забеляза върху лицето му признаци на умора.

— Пат е трябвало да ви предупреди; Плочата, върху която сте се настанили, не е най-подходящото място.

— Не знаех, че е необходима предварителна резервация — сви рамене тя.

— Вижте.

Бе вдигнал от земята нещо като дълъг бамбуков бастун, който се намираше тук сякаш случайно. После се приближи до плочата, разрови с върха му една вдлъбнатинка, намираща се на по-малко от два метра от мястото, където беше придремвала, и бързо се отдръпна. След десетина секунди от нея със съскане се показа главата на една, сетне на втора змия.

— Кобри — отбеляза Гантри. — В това гнездо живеят сигурно четиринайсет-петнайсет парчета. От пет години насам, откакто идваме тук, сме сключили с тях нещо като пакт за ненападение. Не ги закачаме и те ни оставят на мира.

— Пат наистина е трябвало да ме предупреди.

— Не се страхувате много от змии, нали?

— Не. Не много.

— Всъщност не рискувате почти нищо. Наблюдавайте пак. Той взе едно кръгло камъче с големината на орех, постави го на земята на няколко метра от тях, след което пак се отдръпна и направи знак с ръка. Изтрещя изстрел и глухият ек на гърмежа се заблъска в отвесните скали. Камъкът се бе пръснал на парченца. Зенаид потърси с поглед стрелеца, но не го забеляза. Излиза, че съм се дупила чисто гола пред очите на трийсет и шест души охрана, помисли си тя. Браво, Ганьон! Голяма гъба се оказа! Погледна отново Гантри. Той клечеше в обичайната за азиатците поза на цяло стъпало, с опрени на коленете лакти и с безжизнено отпуснати ръце.

Не се усмихваше и мислите му несъмнено бяха другаде. Зенаид реши, че явно не е спал цяла нощ, и се изуми от странното чувство на нежност, което най-неочаквано я обзе.

— Изглежда, че почти нищо не е в състояние да ви уплаши, госпожо Ганьон. Или бъркам?

— Зенаид.

— Освен морето — добави той. Увериха ме, че плувате като ютия.

— Това тук не е море.