Читаем Картел полностью

— Втора вероятност. Виждам, че и ти си помислила за това. Там е работата обаче, че нито на японците, нито на арабите, нито на руснаците им е необходимо да перат пари.

Било то в Милуоки или другаде.

— Ако двата случая са свързани.

— Свързани са. Да се обзаложим ли?

Тя втренчено го изгледа.

— Ще спечеля облога — прихна той. — Лично аз имам предпочитания към третата вероятност.

„Педродоларите“22. Парите от кокаина. Да, подозирал, че и на нея й е хрумнала същата мисъл, която, разбира се, не обяснявала…

Наложи им се да прекъснат разговора. Над тях прелиташе хеликоптер. Зенаид предположи, че става дума за хеликоптера „за пазар“, но Гантри отрицателно поклати глава.

— Не е от моите.

Звънът на мобифона наруши отново възцарилата се тишина. Нечий глас попита: „Контролна връзка?“ — „Да, приоритетна“, отвърна Гантри, след което продължи, сякаш нищо не се бе случило:

— … не обяснява защо Манти си е направил труда да установи контакт с теб чрез посредничеството на Лари Елиът, и то единствено за да те накара да тръгнеш по следите ми. Той стана, сгъна кърпата, изработена от големи карета палмово лико, и събра остатъците от пикника им.

— По-добре да се прибираме, Зенаид.

— Хеликоптерът?

Хеликоптерът и всичко останало. Тя му помогна да подреди кошницата.

— Защо ти е охрана, Гантри, щом си само най-обикновен финансист?

— Това са ибани от Борнео. Наричат ги също морски даяки23.

Гантри вдигна кошницата и двамата тръгнаха по обратния път към първия водопад, който Зенаид толкова трудно бе преодоляла на идване.

— Не отговори на въпроса ми, Гантри.

— Това е чисто и просто екипажът на джонката. Повечето от тях плават с мен от години.

— Защо е тази охрана?

— Защото са те проследили дотук.

Той спусна кошницата по стръмния трийсетметров скат с помощта на въжето, което след това здраво завърза, за да подсигури собственото им слизане.

— Манти да ме е насочил към теб, за да ме екзекутират по-лесно? Като план ми се струва по-скоро тъп. Освен ако… — Мисълта току-що й бе хрумнала. — Може би на теб ти имат зъб?

— Може би. Слизай.

— Нямам нужда от въже.

— Скачай тогава.

Тя не скочи, но в желанието си да демонстрира ловкост буквално се изтърколи надолу, рискувайки на два пъти да си строши главата по хлъзгавите скали.

— Много умно, няма що.

Той я последва. Протегна ръка и я погали по бузата. Миг след това тя беше в обятията му. Но се отдръпна първа.

— Ще се опитат да ни убият, така ли?

— Възможно е.

Нагазиха в потока, който се вливаше в морето.

Алекс.

— Алекс Дьошарм знае почти толкова, колкото и аз. Но той е в Монреал, а не на борда на джонка, охранявана от морски даяки.

— Вероятно бихме могли да направим нещо.

— Старите ти лели от Мейн.

— Именно.

Изневиделица се появи един даяк, после втори. Бяха голи, като се изключат саронгите. Възхитителни татуировки красяха гърдите, раменете и ръцете им.

— Откъде ми каза, че идват?

— От Борнео. По-точно от Саравак.

— Разбират ли какво си говорим?

— Не. Ранда, по-възрастният от двамата, е отрязал най-малко дузина глави.

— Надявам се, че се шегуваш.

— Естествено.

От джонката дойдоха да ги вземат с надуваема лодка.

Беше дванайсет и половина на 4 януари.

Към полунощ на 3-ти, вторник, Макартър закри работното заседание със сътрудниците си и се прибра в каютата си на борда на „Морският вълк“. Със себе си взе едно досие, което изискваше спешно решение и което досега не бе успял да проучи. Очакваха го цели четири и дори пет часа сън. На другия ден призори щеше да се качи на хидроплана и да започне уморителното пътуване към Колумбия.

Усмихна се: някой шегаджия бе закачил точно над леглото му текста на Базелския конкордат24, с който повечето от големите западни държави и Япония заявяваха волята си „да съгласуват (своите) инициативи, за да предотвратят въвличането на международната банкова система в прането на мръсни пари“.

Въвличане. Забавна дума. От днес, решиха участниците в срещата на високо равнище на Седемте, ние ще вземем необходимите мерки, за да предотвратим въвличането на Земята в центробежна орбита около Слънцето.

Легна си с досието, което се отнасяше до италианските съкровищни бонове. През четирите предидущи години Макартър бе вложил в тях осемнайсет милиарда долара. По-точно осемнайсет милиарда сто и единайсет милиона и триста хиляди, ако паметта му не го лъжеше. А тя не го лъжеше. През последните дванайсет месеца обаче той осезаемо разреди покупките, докато накрая, през март, окончателно ги прекрати. От Милано Манчини го бе информирал за загадъчни трансакции по същите тези бонове, чиито автори не успя да идентифицира. Макартър не се колеба нито за миг, той нямаше нужда от доказателства — ставаше дума за мафията. За конкуренцията, с други думи. И реши: пълен отбой. Жалко! При седем процента лихва и гарантиране на абсолютна анонимност на купувача тези бонове представляваха напълно задоволителен изчаквателен вариант.

Ще намеря нещо друго.

Канеше се да угаси лампата, когато телефонът иззвъня.

Обаждаше се Бърт Съсман.

— Решението е взето. Започват лова на пилето и гугутката.