Читаем Картел полностью

— „Сивата сянка“ ще бъда в района на Страхън след двайсетина часа. Два от другите са прекалено далече. Индийският океан е голям, а те се връщат чак от Кергеленовите острови, където в един момент решихме, че джонката се кани да се отбие.

— Остават още две.

— От които нямам никакви вести. Или са потънали, или имат проблеми с радиостанцията. По принцип, ако се съди по последните им известни ни координати, те би трябвало да са още по-близо до Страхън, отколкото „Сивата сянка“.

Лодегър едва не избухна в смях. Самата многословност на Милан недвусмислено говореше за объркването му. Веднъж и на него да му се удаде случай да затвори устата на човека с изострените нокти, който продължава да ме нервира с това почукване!

— А хеликоптерите?

— Непрекъснато вали много силен дъжд. Пълно е с преплетени дървета и храсталаци. Освен това в момента там е нощ. Не е сигурно обаче, че и утре ще могат да летят. А и австралийските власти не се поддават лесно на обработване — историята, че търсим места за снимане на филм, не им се стори особено убедителна.

Мълчание. На двайсетина метра от тях мина кола, шофирана от жена, която дори не обърна глава и продължи към горните етажи на паркинга. Едва ли бе забелязала двамата мъже в колата, паркирана сред петдесетина други в един сумрачен ъгъл. Лодегър изпитателно изгледа Милан.

Знаеше, че не го е накарал да дойде тук единствено за да го запознае с едно недотам завидно положение, макар че никога досега не бяха имали толкова големи шансове да приключат веднъж завинаги с Лакомника.

— Добре, Милан. Имате да ми казвате нещо. Какво?

— Открихме колибата, в която Гантри и момичето са се крили през последните дни след пристигането си в Кеърнс, и внимателно я претърсихме. Бяха оставили една негодна за употреба радиостанция, която явно са повредили умишлено. Но между дъските на паркета хората ми намериха накъсани записки. Всъщност само няколко реда. Говори ли ви нещо името „Йелоухед и Стар Кори.“?

Гантри бе излязъл от палатката, Алисън спеше: преди два часа отвори очи колкото да изгълта два сандвича и чаша кафе, след което отново заспа. Зенаид се протегна, отхвърли непромокаемото пончо (двойният покрив на палатката течеше като решето), намъкна анорака си и на свой ред излезе. Чувстваше краката си малко сковани, но не беше болка за умиране.

Наближаваше пладне. Озърна се. Мястото бе невероятно красиво. Възвишението, което огледа съвсем бегло при пристигането им, се оказа значително по-просторно, отколкото й се бе сторило — трийсетина метра в диаметър, само скала. И не беше точно възвишение, а по-скоро огромно стъпало от колосално стълбище. В единия му край се разбиваше водопад, който бе издълбал нещо като басейн, подхранван от десетки стичащи се по скалите ручейчета. Наоколо растяха дървета. Приличаше на онова място в Тайланд, където двамата с Гантри се бяха „гушкали“ за първи път. С тази разлика, че в Тайланд имаше слънце.

Колкото до гушкането, с Гантри вече май от доста време затягаме коланите на целомъдрието. Първо покрай морячетата, на които направо щяха да им изскочат очите, после в онази колективна колиба и сега тук, в палатката, с долепената до нас Алисън…

Палатката беше скрита под дърветата. Както и двете опънати платнища, под които за момента седяха Гантри и жабарят Жо. Зенаид срещна погледа на Гантри, който невъзмутимо пушеше лулата си.

— Дълго ли възнамеряваш да стоиш под дъжда?

— Вземам си душа — отвърна тя.

Накрая все пак отиде да седне при тях. Да, иска кафе.

Освен това е и гладна.

Не се виждаше нито един от ловците.

— Как е положението?

Наложи се да повтори въпроса си, тъй като го бе задала е пълна уста.

— Отчайващо — отговори спокойно Гантри. — Лъжливата маневра на Жорж не ни върши повече работа. В момента към нас напредват и ни обкръжават седемдесет и петима наемни убийци. Пътят към морето е отрязан. Самото море буквално е побесняло и ако Тони е достатъчно щур, за да се приближи до брега, в най-добрия случай ще се озове на някое дърво с нанизан на шията рул. Метеорологичният бюлетин е повече от песимистичен и предвижда ураганни ветрове през близките няколко дни. Една яхта е преминала праговете на Адската порта при Страхън и спокойно изчаква да се появим било ние, било джонката. На борда й има четирийсетина въоръжени мъже. Колкото до тези, които ни обкръжават, те би трябвало да бъдат тук най-късно към шест часа, ако се вярва на разузнавачите на Жо. А, щях да забравя… „Сивата сянка“ се приближава и е вече в пролива Бас. Ще бъде в района на Страхън към десет вечерта.

— Проклятие! — изръмжа Зенаид, захапвайки един сандвич с френско-тасманско сирене. — Значи сме загубени.

— Напълно.

Гантри смукна от лулата си и се настани малко по-удобно, облягайки се на втората радиостанция. Зенаид му се усмихна и попита на френски: