Читаем Границата полностью

две дълги дървени талпи, които на ръка трябваше да бъдат пъхнати през монтирани

на портата железни халки и тикнати във вдлъбнатини на стената. Докато жените

завършат задачата си, момчето вече беше свалено на земята от едър мъж, притичал

да свърши точно тази работа. Той имаше дълга посивяла брада и носеше кожени

ръкавици, подхвана хлапето пред себе си, все едно е чувал с боклук, и изтича навътре

в жилищния блок и надолу по някакво стълбище. Пред него отвориха врата, той на

практика захвърли товара си през нея и тя се затвори отново. Момчето чу ключът да

се превърта в ключалката.

Както откри след броени секунди, беше затворник.

На пода имаше застлан гол, надраскан бял линолеум. Надрани бяха и

боядисаните в жълтеникаво сиво стени. Момчето седна на пода, огледа помещението

и следите му заприличаха на драскотини от нокти. Забеляза също и дупки от

куршуми. Вратата беше укрепена с метални плоскости точно като портата на входа.

Върху френския прозорец към терасата също имаше метален лист, покрит и с

бодлива тел. Беше оставено само малко квадратно прозорче, през което да влиза слаб

лъч светлина. Липсваха всякакви мебели. Фасунгите бяха махнати, но разбира се, и

без друго нямаше ток, тъй че голите висящи жици просто напомняха за изгубеното

минало. Стените на помещението бяха нашарени с петна -бледи кафеникави останки

от пръски кръв.

Доволно просто да чуе отново гласа си, момчето каза:

- Дотук добре...

Но не беше само заради звука. Добре. Щом беше успяло да прекоси онова поле и

да се измъкне от паркинга въпреки гъмжащите горгони и мъгляви, значи щеше да

оцелее. Знаеше, че има силен инстинкт за оцеляване, макар че си нямаше понятие

кой е или откъде идва. Така че... дотук добре. И беше добре, понеже сега се намираше

сред хора, които може би се канеха да го натикат в казана, да го сварят и да го

излапат, но... е, може би подобни мисли не бяха особено добри, така че ги заряза. Но

поне беше сред хора, нали? И най-доброто беше, че в момента - поне в този момент -

в малкия си апартамент затвор се чувстваше в безопасност и поне засега нямаше

нужда да тича наникъде, и беше уморен, и имаше болки, така че тук беше добре

просто да поседи на едно място и да почака да види какво ще му се случи от тук

нататък.

Следващата случка не се забави особено много. Само след няколко минути

момчето чу ключът отново да щрака в ключалката. Сърцебиенето му се ускори.

Напрегна се и се оттласна назад по пода, за да притисне гръб до стената, и зачака, а

вратата се отвори и в едва-едва осветената стая влязоха трима души. Единият носеше

старовремска лекарска чанта и запалена маслена лампа, която след влизането си

вдигна към момчето. Другите двама бяха въоръжени с картечни пистолети, които

също държаха вдигнати към пленника.

Затвориха и заключиха вратата зад себе си.

- Стани - нареди единият от мъжете с оръжията. - Свали си дрехите.

- Какво? - попита момчето, все още замаяно от бягството си.

- Ставай - уточни въоръженият с дрезгав глас. - Сваляй дрехите.

Момчето се изправи на крака. Беше го заговорил именно мъжът, който го качи

на коня. Стори му се около четиридесетте, средно едър, но очевидно силен за ръста

си. Имаше прорязано от сурови бръчки лице с нос като ястребова човка и хлътнали

дълбоко, бдителни тъмнокафяви очи. Изглеждаше така, все едно не знае какво е

това усмивка. Подобна гримаса като нищо би му строшила физиономията. Беше

надянал износени дънки, кафяви работни ботуши и сива риза с навити ръкави, а на

главата му стоеше нахлупена тъмносиня бейзболна шапка. Имаше кафява брада,

прошарена със сиво. Кобурът на извънредно смъртоносното му оръжие висеше

празен плътно покрай хълбока, с прихванати около лявото му рамо ремъци. На

лявата му китка беше пристегнат много очукан на вид часовник без стъкло.

- Давай, синко - подкани мъжът с докторската чанта. Той беше по-възрастен,

сигурно към средата на шейсетте, белокос и спретнато избръснат, слаб и облечен по-

добре и от двамата - в синя риза и избелели панталони. Държеше се за останките от

живота си, поне колкото от тях съумяваше да запази. Някога може и да бе имал

приятелско и открито изражение, но сега лицето му изглеждаше измъчено и

напрегнато. В очи се набиваше кобурът на кръста му с пъхнат в него револвер. Този

тип също носеше часовник, поне на пръв поглед в прилично добро състояние.

- Ще ме убивате ли? - попита момчето.

- Ако се наложи - отвърна онзи със суровото лице. - Сваляй си дрехите. Веднага.

Третият - слаб и жилав, чернобрад, стоеше встрани недалеч от вратата. Момчето

прецени, че е избрал това място, за да има възможност за чист изстрел. Започна да се

съблича - бавничко, понеже костите го боляха и беше толкова изтощено, че можеше