Читаем Границата полностью

да спи непробудно хиляда години. Когато си свали дрехите и ги пусна на пода около

себе си, застана неподвижно, докато тримата се взираха в него на светлината на

маслената лампа.

- Откъде са ти всичките тези синини? - Попита докторът с тих глас.

Момчето сведе очи да се огледа. Дори не ги беше усетило. През гърдите му

минаваше огромна, грозна, черна синина. Простираше се от рамо до рамо. Черни

петна опасваха хълбоците му и се точеха през стомаха и по бедрата. Нямаше спомен

какво е предизвикало тези контузии, но те обясняваха откъде са всичките му болки и

защо плюе кръв. Нещо го беше цапардосало, и то яката.

- Моля те, обърни се - каза докторът. - Нека ти разгледам гърба.

Момчето се завъртя. Чернобрадият на вратата изсумтя тихичко, а онзи със

суровото изражение заговори почти шепнешком на спътника си.

- Пак ще те попитам същото - обади се докторът. - Откъде са ти синините?

- Не знам - пророни момчето, все още смутено, докато се обръщаше отново с

лице към тримата.

- Имаш също толкова голяма синина на гърба си и по протежение на гръбнака.

Контузиите ти изглеждат много сериозни. Преживял си извънредно жесток

инцидент... не е като да паднеш по няколко стъпала и да си ожулиш коляното. Имам

предвид... жесток! - докторът пристъпи напред и светна с лампата в очите на

момчето.

- Леко, док! - предупреди го суровият тип. Узито му беше прицелено около

корема на пленника и не трепна.

- Храчиш ли кръв?

- Да, сър.

- Не ме учудва. По-скоро ме изумява, че дробовете ти не са гръмнали и че все още

можеш да дишаш. Как си със слуха?

- Леко звънтене в ушите. Малко са ми като натъпкани с памук. Това е всичко.

- Хм. Интересно. Според мен си преживял... ами не ми се ще да гадая! - Докторът

се усмихна вяло и гърчаво, което сигурно беше най-доброто по силите му.

- Може ли да се обличам вече?

- Още не. Разпери ръце настрани, става ли?

Момчето изпълни каквото го бяха помолили.

Докторът връчи медицинската си чанта на суровия тип и отново се приближи до

хлапето. Освети с лампата тялото му. Намръщи се, докато проучваше огромната

почерняла синина напряко на гърдите на пациента си.

- Може да си свалиш вече ръцете - каза и момчето го направи. След това

докторът се пресегна назад и отвори чантата си. От нея извади пневматична

спринцовка и й свали капачката да е готова за употреба. Каза: - Лявата ръка, ако

обичаш!

Момчето се поколеба.

- Какво е това?

- Физиологичен разтвор...

- За какво служи? - попита пленникът с леко раздразнение.

- С негова помощ правим проверка - отвърна докторът - дали си човек, или не си.

Физиологичният разтвор предизвиква реакция с извънземната кръв. Загрява се. След

това се случват разни работи. Ля вата ръка, ако обичаш!

- Човек съм - обясни момчето.

- Направи каквото ти се казва - обади се суровият тип. - Не искаме да те гръмнем

за няма нищо.

-Добре - пленникът им успя да изцеди крива усмивка. Подаде лявата си ръка. -

Ето!

Иглата потъна във вена. Докторът отстъпи назад. И двамата стрелци се

прицелиха с пръсти на спусъците. Докторът си гледаше внимателно часовника.

Измина около минута.

- Дейв - обърна се към суровия тип. - Мисля, че е чист.

- Сигурен ли си?

Докторът се взря в лицето на момчето. Очите му бяха сини, загнездени сред

бръчки, но много ясни.

- Не виждам подутини. Няма деформации, нито израстъци. Не реагира на

вливането. Нека му чуем сърцето и да премерим кръвното - той извади стетоскоп от

чантата, провери пулса на момчето и след това използва маншона за кръвно.

Заключи: -Нормално е. Предвид обстоятелствата.

- Ами синините?

- Да - съгласи се докторът. - Ами синините... - прозвуча като заключение, не като

въпрос. - Синко, как се казваш?

Момчето се поколеба. Беше уморено и разкъсвано от болки и все още усещаше

вкуса на кръв в устата си. Име? Не разполагаше с нищо подходящо подръка. Мъжете

чакаха. То реши, че е по-добре да им подхвърли каквото и да е и се сети за едно име,

което видя наскоро. Отговори:

- Итън Гейнс.

- Наистина ли? - Дейв наклони глава на една страна. -Странна работа. Наш

наблюдател те мярва през бинокъла си да се юрваш на паркинга на оная ми ти

гимназия. Шантава работа, щото тя се нарича тъкмо „Итън Гейнс“. Казваше се, де. Та

как викаш, че ти е името?

Момчето сви рамене.

- Смятам - обади се докторът, - че той не си знае името. Преживял е много тежко

сътресение. Някаква експлозия. Нищо чудно да е попаднал във взривната вълна.

Къде са родителите ти?

- Не знам - отвърна момчето. Намръщи се. - Май просто се събудих ей тъй,

отведнъж. Тичах. Само това помня. Знам, че съм в Колорадо... май във Форт Колинс?

Но всичко друго... - то примигна и огледа малкия си затвор. - Какво е това място?

Какво означаваше онова за... извънземната кръв, дето се нагрявала?

- Ще ти обясня после - обеща Дейв. - Точно сега обаче ние задаваме въпросите.

От рода на „откъде си“?