Читаем Границата полностью

катастрофираше в земята. Паяците плъпнаха по гърчещата се кожа. Момчето се

обърна и избяга.

Не знаеше къде да потърси безопасно място. Пронизващият ушите звук секна.

Точка за мъглявите, помисли си то. Тичаше все напред през жълтата мъгла и

внезапно стъпи на напукан бетон.

Озова се на голям паркинг. Около него в сгъстяващия се въздух се извисяваха

ръждивите и обветрени туловища на осем изоставени коли. Дъждът беше спрял.

Локви вода изпълваха цепнатините и дупките. Пред момчето се издигаха дълги

постройки от червени тухли, не им беше останал нито един неразбит прозорец. От

лявата му страна се намираше провисналата Н-образна врата в началото на обрасло с

плевели игрище за ръгби. Над паркинга стърчеше спортното табло, храбър носител

на вест от миналото.

„ГИМНАЗИЯ ИТЪН ГЕЙНС“ - гласеше надписът с неподвижно монтираните

черни букви. Отдолу, с подвижни червени: „Старша въз а А рил 4-6 „Под яната“.

Момчето забеляза, че от лявата му страна, напреки на игрището за ръгби, се

приближават неясни силуети на мъгляви. Няколко от войниците спряха и

възстановиха за секунди телесната си плътност, преди да се ускорят отново. Стори му

се, че са поне четиридесет-петдесет, прииждаха като тъмна вълна. Втурна се да бяга

надясно, но още докато следваше импулса си, осъзна, че няма да има време да се

измъкне - щяха да го връхлетят твърде скоро.

Хързулна се по бетона и под един разбит пикап, навремето черен, но сега по-

скоро червен от ръжда, макар все още да пазеше лепенката на „Денвър Бронкос“ на

останките на задното си стъкло.

В паркинга навлязоха тъмни силуети. Поделение мъгляви бяха тръгнали на

поход - идваха отнякъде и отиваха другаде. Момчето се притисна към напукания

бетон. Ако някой от враговете доловеше присъствието му...

Нещо се задаваше.

Хлапето го усети като тръпка по кожата. Надуши някаква форма на пулсираща

енергия в замърсения въздух. От скривалището си видя да се материализират краката

на няколко от войниците, когато се заковаха неподвижни - те също усещаха

приближаващата се все още неизвестна заплаха.

Настъпи тишина, прекъсвана само от капещата от туловищата на колите вода.

След това нещо премина в небето с шум като шепот на вятър, ярка светкавица синя

светлина озари паркинга и накара момчето да присвие очи... и каквото и да беше

онова във висините, вече бе отминало.

Хлапето чакаше и примигваше. Пред очите му танцуваха петна. Някои от

войниците се замъглиха отново, други останаха предпазливи и в неподвижна - и

може би вцепенена - видимост.

Над момчето пикапът помръдна.

Потръпна така, че ръждясалите му спойки изскърцаха. Все същото стенание на

метал взе да отеква из целия паркинг и внезапно долницата на пикапа започна да се

променя от метал в червени и черни люспи, а плесенясалите му гуми се превърнаха в

къси люспести крака, от които растяха червени шпори, увенчани в черни върхове.

Момчето осъзна, че пикапът оживява.

За броени секунди над главата му се озова дишащ корем. То стана свидетел как

туловището над него се разширява и наедрява с шум - смес от наместване на кости в

ставите и пращене на метал, който се преобразува в плът.

Обладан от паника, малкият се изтърколи изпод съществото и се озова на колене

сред шир, която вече не представляваше паркинг с изоставени превозни средства, а

менажерия с твари, наизлезли от най-ужасните кошмари.

Осъзна, че каквото и да бе минало в небето и да бе пуснало енергийния си лъч,

неговият заслепяващ син изблик притежаваше мощта да сътворява живот. И

животът, който бе породило от ръждясалите и изоставени корпуси тук, бе или

основан на истински същества в света на горгоните, или излязъл от въображението

на някой извънземен военачалник. Масивни, мускулести същества взеха да се

надигат от бетона. Момчето се намираше в средата на гмежта им, между техните

ноктести лапи и крака, целите осеяни с черни и червени шипове. Рогати глави с

множество очи и зейнали усти проучваха бойното поле, докато мъглявите откриваха

огън. Червени намотки от неземен пламък се стрелваха нагоре, поразяваха и

изгаряха новородената и чудовищна плът. Ранените от тях същества ревяха и виеха,

разтърсвайки земята, а другите се втурнаха напред и със зверска мощ се стовариха

върху войниците. Вцепенено от ужас, момчето гледаше как горгонските твари

вършеят с бодливите си крайници и нокти сред редиците на мъглявите, и забеляза,

че един от покритите с масивни мускули зверове има лепенка на „Денвър Бронкос“

на червеникавите люспи на гънката между раменете и шията си. Намираше се точно

под повърхността на бронираната плът, напомняща избеляла останка от някогашна

татуировка.

Войниците стреляха, люспестата плът гореше и димеше, съществата трошаха и