Читаем Границата полностью

надписи, още са сред живите.

Качи се по стълбите след Джей Ди, а Дейв Маккейн и Роджър Пел вървяха по

петите му. На следващия етаж докторът спря и почука на врата с номер 227 на нея.

Точно преди тя да се отвори, нещо изсвири над главите им - толкова бързо, че остана

практически невидимо, просто мярнал се силует на намацан в жълтеникаво и кафяво

триъгълник, който разрязваше атмосферата и изчезна, и всички освен Итън

трепнаха. Той беше уморен да бяга и ако му предстоеше да умре днес,

възнамеряваше да срещне съдбата си, без да се присвива пред нея.

Вратата се отвори и през процепа надникна жилест, бледен тип с рошава и

къдрава червеникава коса и рижава брада. Носеше очила, залепени с изолирбанд.

Лупите уголемяваха сивите му очи. Беше облечен в мръсен гащеризон и риза на

кафяви карета и притискаше към хълбока си клипборд и прищипан на него

бележник с жълти листа, на които Итън мерна редове с числа. Отляво на устните му

се поклащаше силно надъвкан молив.

- Здрасти, Гари - поздрави го Джей Ди. Посочи му Итън. -Имаме ново

попълнение.

Мъжът с уголемените очи огледа момчето. Червеникавите му вежди скочиха

нагоре. Попита:

- Паднал си в някаква кал, а?

Итън кимна.

- Нов ли имаме? - разнесе се женски глас иззад Гари, който носеше пистолет в

кобур на кръста също като Джон Дъглас. – Дайте да го видя!

Гари отстъпи встрани. Джей Ди пусна Итън да влезе първи в апартамента. Зад

бюро вътре в стаята седеше жена, на стената зад нея висеше голяма експресионистка

картина с галопиращи през ливада диви коне. Налепен в геометрична шарка тиксо

укрепваше стъклената плъзгаща се врата, която водеше към терасата и гледаше към

далечните планини, взривили се зад Итън неотдавна. На пода беше застлан пурпурен

килим, в стаята имаше също и две кресла, масичка за кафе и кафяв диван. Всичко

изглеждаше като измъкнато от вехтошарска лавка, но поне правеше жилището

удобно. Или целта не беше такава? На отсрещната стена бяха окачени на стойка три

пушки, едната - с оптичен мерник. Имаше и няколко маслени лампи, чиито фитили

горяха ниско. На кресло пред бюрото седеше втора жена и тя също държеше

клипборд с прикрепен на него жълт тефтер, изпъстрен с числа. Очевидно в момента

се провеждаше някаква среща, включваща разбор на суми, и когато Итън се

приближи, остана със силното впечатление, че резултатът от сборовете не клони на

хубаво.

И двете жени се изправиха, сякаш беше заслужил уважението им. Каза си, че

навярно е така - най-малкото беше стигнал дотук, без да го убият нито горгонските

чудовища, нито войниците на мъглявите. От двете жени тази зад бюрото беше по-

възрастната. Носеше светлосиня блуза и сиви панталони, а шията й красеше

огърлица от тюркоазени камъни със сребърно разпятие в средата. Каза:

- Какво си имаме тук?

Присви тъмните си очи и стрелна с поглед Джей Ди.

- Човек е... - увери я докторът, отговаряйки на незададения й въпрос. Но сякаш

остави мисълта си недоизречена, а на Итън почти му се счу „... поне доколкото мога

да преценя“. - Има обаче един проблем. Той не си знае...

- Казвам се Итън Гейнс - заяви момчето, преди Джей Ди да успее да довърши

предупреждението си.

- ... историята си — продължи докторът. След като Дейв и Роджър влязоха,

Гари затвори вратата на апартамента. Шумът от кипящата навън трудова дейност

остана приглушен. - Итън няма спомени нито откъде идва, нито къде са родителите

му. Той е... да го кажем така... загадка.

- Хана го забеляза през бинокъла си - додаде Дейв. Гласът му не беше толкова

суров, но все още говореше рязко. Свали си бейзболната шапка, под която се показа

кестенява коса, цялата в многобройни завъртулки и с прошарени участъци на

слепоочията. - Аз взех решението да идем да го спасим. Нямаше време да докладвам

нито на теб, нито на някой друг.

- Подвиг или лудост, как смяташ? - Обади се жената зад бюрото, говореше на

Дейв с нотка на раздразнение, сякаш ценеше живота му повече, отколкото каскади

на седло из бойното поле. Отново спря поглед върху момчето и му заяви: - Итън, аз

съм Оливия Куинтеро. Водя се за нещо като водач тук. Поне хората ме убеждават, че

съм. Предполагам, трябва да те приветствам с добре дошъл в „Пантър Ридж“.

Итън кимна. Прецени, че има куп по-лоши места, на които можеше да се озове.

Като например където и да е извън стените. Огледа внимателно Оливия Куинтеро,

която излъчваше успокояваща увереност, сила на духа и целеустременост. Каза си, че

това е и причината тя да стане лидер на общността. Беше доста висока, кльощава и

сигурно покрай недостига на храна бе отслабнала допълнително. Но беше жилава и

корава дори на вид, със спокойно и съсредоточено изражение и високо чело под

корона с късо подстригана бяла коса. Итън предположи, че на възраст е малко над