Читаем Границата полностью

На момчето му беше дошло до гуша от заплахи. Не му пукаше дали срещу него

има насочено „Узи“. Направи голяма крачка напред, с която предизвика и двете

оръжия да се обърнат към него, и изпъчи брадичка, сините му очи блеснаха от гняв и

заяви:

- Казах ви. Не помня кой съм или откъде идвам. Знам само, че бягах. От тях. Те се

биеха право над мен. И навсякъде! - Принуди се да спре, за да напълни с въздух

натъртените си дробове. - Не знам и вие кои сте бе, хора! Наистина се радвам, че ме

измъкнахте от онова място, но не ми харесва да ме държат на прицел. Нито ние, нито

мъглявите... - той остави няколко секунди за размисъл, след което добави: - Сър.

Свалиха оръжията. Дейв стрелна с поглед доктора, който беше отстъпил

настрана и прикриваше тънка, развеселена усмивчица.

- Ами добре - съгласи се докторът. - Итън, смятам, че можеш вече да се обличаш.

Що се отнася до това кои сме ние, аз съм Джон Дъглас. В предишния си живот бях

хирург педиатър. Сега най-често пробутвам аспиринчета. Това са Дейв Маккейн- той

посочи суровия тип - и Роджър Пел.

- Здрасти - каза Итън и на трима им наведнъж. Захвана се да облича отново

дрехите си: мръсните бели чорапи, бельото, което не ставаше за носене, калните

дънки, омърляната червена риза с откъснатия десен ръкав и окаляните пуми. Сети се

да претърси джобовете на дънките за някоя полезна дреболия, но обискът не извади

на бял свят нищо ценно.

- Не си спомням тези дрехи - сподели с мъжете.

И усети как бентът в него се чупи. Стана внезапно и безшумно, но имаше

чувството, че главата му кънти от писък. Канеше се да каже „Не си спомням кой ми

ги купи“, но изгуби думите и те се разлетяха. Разтрепери се и дясната му ръка

хвръкна да се притисни към челото, да изтръска спомените, които липсваха там, а

очите му пареха, гърлото му се давеше и накъдето и да се обърнеше срещаше все

стени.

- По дяволите - обади се Дейв Маккейн, - че то понявгаш и аз си забравям името!

- Вече говореше по-тихо и не толкова дръпнато, Гласът му пресекваше, но го оправи,

като се окашля. - Такива са времената. Нъл’ тъй, док?

- Тъй - съгласи се Джон Дъглас. Посегна и положи длан на рамото на Итън,

пипаше нежно като хирург педиатър. Рече: - Такива са времената.

Момчето отпъди с примигване плача и кимна, понеже сълзите не печелеха битки

и не оправяха неправдите.

- Тя ще иска да се видят - обърна се Дейв към доктора. - Ако си сигурен, де.

- Сигурен съм. Итън, може да ме наричаш Джей Ди, става ли?

- Да, сър.

- Добре. Да се махаме от тази дупка.

Те го изведоха през укрепената с метални листове врата и под мъждивата жълта

светлина. Половин дузина души - слаби, облечени с многократно кърпени и рядко

прани дрехи - се навъртаха около вратата в очакване как ще се разиграе малката

драма, и при появата на Итън те отстъпиха нагоре по стълбите.

Когато стигнаха до някогашния паркинг на най-ниския блок, Джей Ди насочи

момчето наляво:

- Оттук.

Дъждът беше престанал и слънцето прежуряше през жълтеничавите облаци.

Ухаеше на електричество - като преди гръмотевична буря. И самият въздух

изглеждаше натежал и влажен. Нямаше и намек за ветрец. Итън последва тримата

си водачи през паркинга, покрай овехтели тенискортове и плувен басейн, в който

имаше доста боклуци, но само малка локва дъждовна вода в най-дълбокия му край.

Видя, че тук, под закрилата на тази самоделна крепост, са се събрали хора от най-

различни поколения. Имаше жени, които държаха бебета и току-що проходили

малчугани, имаше и по-големи деца и тийнейджъри, та чак до старци може би на

около седемдесет. Някои от местните работеха, по-здравите телом цепеха дърва и

подреждаха цепениците в спретнати камари, другите се трудеха върху външните

стени, за да укрепят участъци, които изглеждаха повредени, или се занимаваха с

разнообразни други дейности в това крепостно общество. Повечето от обитателите

спираха работата си, за да позяпат преминаването на Итън и тримата. Всички бяха

слаби и се движеха бавно като в кошмар, с вкаменени лица и празни погледи, но по-

важното: бяха оцелели. Итън преброи осем коня, които пасяха в корал на

пресушения, каменист склон близо до най-високата част на комплекса. Наблизо се

издигаше малък дървен обор, който определено не изглеждаше като част от

първоначалния дизайн на комплекса. Без достъпен бензин истинските конски сили

очевидно оставаха единствен начин за придвижване.

- Насам - обади се Джей Ди и насочи Итън към поредното стълбище в

централната сграда. Стените бяха изрисувани с графити девизи в червено, бяло и

синьо, сред безмълвните призиви, на които имаше и твърдения като: Няма да умрем,

този свят е наш и Утре е нов ден. Итън се зачуди дали хората, надраскали тези