— Но не го забелязаха. Не им позволих. Водех двоен живот: Ема, ученичката, и Ема, която си навлече беля на главата. Но това не продължи много. Истината чукаше на вратата, настояваше да се покаже, като лудата на тавана. Предполагам, че и моето беше вид лудост.

— Сигурно не си била на себе си от притеснение. И на тази възраст. Как се справи? — попита тя.

— Не знам. Но когато дойде лошото, ти се струва, че светът свършва.

— Какво стана, когато бременността започна да личи? — попита Кейт.

— Това беше най-лошата част. Не можех да се погледна в огледалото. Коремът ми не спираше да расте. Стягах го с шалове, носех широки пуловери и не мърдах от стаята си. Странях от приятелите си и от семейството, казвах, че имам нужда от пространство за себе си. Треперех от ужас, че ще ме видят и ще разберат.

— Ако човек се вгледаше в мен отстрани, не можеше да не забележи, затова непрекъснато стоях точно пред мама и не й позволявах да ме прегръща. Виждах, че я наранявам, когато я отблъсквах, но не можех да рискувам.

И щом веднъж започнах, вече не мога да спра да говоря. Разказвам на Кейт как взимах храната си горе в стаята.

— Джуд се ядосваше, но Уил, нейният приятел, й казваше да не се занимава. Той искаше да ме разкара от дома. Колкото повече растеше коремът ми, толкова повече храна слагах в чинията си, а по-късно я изхвърлях. Така намирах извинение за теглото си. Бях толкова изобретателна. Веднага забелязвах опасността. Чувствам се почти горда от себе си в онзи момент. Бих получила отличен по мамене.

Кейт кима, без да откъсва поглед от мен. Знам, че има много въпроси, иска да знае как съм забременяла и какво е станало с бебето, но има още много за разказване. Трябва да го изпускам малко по малко, иначе ще ме залее и ще ме удави. Завива ми се свят. Имам чувството, че главата ми ще избухне.

— Какво стана, когато дойдоха болките, Ема? Няма как да скриеш такова нещо.

— Беше истински кошмар. Но се справих сама. Самото раждане стана много бързо. Ден-два ме боля гърбът, после ми изтекоха водите и ме заболя коремът. Уж беше моето тяло, но не съвсем, ако можеш да ме разбереш. Просто излезе от контрол и всеки път болката се усилваше. Стисках ръба на ваната и крещях с всички сили. Мислех, че ще умра. Помня, че виках мама, но знаех, че не си е вкъщи. Бях сама. Така трябваше да бъде. Никой не трябваше да разбере.

Кейт стиска ръката ми, както аз тогава стисках ръба на ваната. Дълбоко заровените спомени изпълзяват от мен и чукат на вратата, искат да излязат и аз се виждам като през огледало. Когато съществото се плъзна от мен, лъскаво и изпускащо пара в студената баня, аз се отпуснах в локвата кръв на линолеума. Около мен ставаше все по-студено.

Не беше като в диплянките. Докато останалите момичета от училище четяха тайно „Страх от летене“8, аз четях тайно откраднати от чакалнята в болницата листовки за плацентата и пъпната връв. От тези думи ми се повдигаше, но четях всичко, за всеки случай.

В банята срязах пъпната връв с ножицата от набора за първа помощ, завързах я, а останалото, което излезе от мен увих в един вестник — „Сънди Таймс“, взех го от кутията пред външната врата. Завъртях крановете в банята и влязох в топлата вода, загледана във въртящите се около мен кървави парченца.

— Онова, което си спомням най-често, е тишината след виковете ми — казвам на Кейт. — Иначе извадих късмет. Джуд и Уил бяха на работа. Бяха сама с онова нещо. Не си спомням да съм го поглеждала, но явно съм. Като при страшен филм по телевизията, когато поглеждаш през пръсти, за да не видиш целия ужас. Не си спомням лицето му. Дори не знам момче ли беше, или момиче.

— Божичко! За пръв път ли разказваш това пред друг човек? — пита Кейт.

— Да. Веднъж се опитах да кажа на Хари, но тя не разбра за какво говоря. Не съм казвала на друг. Защото знам, че направих нещо ужасно.

— Какво направи, Ема? — пита нежно тя. — Направи ли нещо на бебето?

— Зарових го — казвам аз.

Шейсет и пета глава

28 април 2012 г., събота

Ема

Кейт замлъква, когато казвам, че зарових бебето. Чувам гласа си, сякаш е нечий друг, когато я уверявам, че стана лесно.

— Както зарових зайчето си, когато бях на девет — казвам й аз. — Увих го във вестник, после го сложих в книжна торба, за да не може да се разбере какво е. Изкопах дупка в градината, поставих плика и върнах пръстта отгоре. Само няколко минути и го нямаше. Примъкнах голямата саксия, в която мама беше посадила нарциси върху него. Малките зелени главички тъкмо се надигаха. После се върнах вкъщи. Помня, че си помислих, че остава само да хвърля окървавената кърпа, която използвах, и всичко щеше да бъде наред. Сякаш не се беше случвало. Животът ми щеше да се върне към нормалния си ход. Бях още малка и не знаех, че вече нищо няма да е нормално. Сложих ръка върху празния си корем и той ми заприлича на балон в края на парти за рожден ден — мек и сбръчкан. Хванах отпуснатата кожа през пуловера и я извих, за да се убедя, че вече не е в мен. Да усетя нещо. Каквото и да е.