Чувствам се като дебнещо хищно животно, което идва на пръсти до брега на реката, а крокодилите го чакат, спотаени с отворени челюсти. Замислям се дали да не избягам. Да се скрия. Но веднага се скастрям. „На твоята възраст? Не ставай смешна.“ Време е да се изправя срещу миналото си.

Съставям си мъдър план. Повече няма да се крия.

Шейсет и шеста глава

28 април 2012 г., събота

Кейт

Кейт се изгуби по пътя за дома. Пропусна отбивката, но разбра двайсет минути по-късно, когато дърветата наоколо постепенно започнаха да изместват неоновите светлини.

— По дяволите! — извика тя на пътя пред себе си.

Искаше да отбие, но не успя да завърти волана. Сведе глава и се загледа в побелелите си кокалчета, сякаш принадлежаха на друг човек.

Пред очите й все още беше побелялото от стреса лице на Ема на фона на тъмното купе на автомобила, треперещите й устни, оформящи бавно думите, докато разказваше историята си.

„Когато извика, че бебето е нейно…“, замисли се тя, Кейт се изплаши не на шега. Силата и болката в гласа й бяха истински. Но истина ли беше разказът й?

Репортерите често ставаха жертви на маниаци и търсещи внимание хора. Тъжни хора, които искаха да станат център на новините, независимо от цената.

Кейт потръпна. В главата й се въртяха десетки въпроси и възможни отговори, съзнанието й търсеше нещо пропуснато.

— Две бебета? Не може да бъде! — извика на глас тя. — Какво ще правя сега?

Нещата се случваха светкавично. Имаше усещането, че губи контрол над ситуацията. И над цялата история.

Когато прочете първото съобщение за останките на бебето, тя реши, че й се предоставя възможност да напише вълнуваща история за забравено дете и да разкаже личната история на смъртта му. Четиво за съботното кафе, така си го представяше. Шанс да намериш нещо по-различно от въртележката на онлайн новините. Но когато надникна под повърхността, се натъкна на експлозия от неочаквани тайни.

Откриването на такава голяма история трябваше да я зарадва, но тя се почувства хваната в капана на буря от информация.

Осъзнаваше, че сега тя е пазителят на толкова много тайни — дрогирането и евентуалното сексуално посегателство над Барбара Уолкър, бременността и раждането на съвсем младата Ема Масингам, изневярата на Ник Ървинг — и това я притесняваше. Всички й се бяха доверили, защото бе задала правилните въпроси. Но какво от това би могла да разкаже на читателите? Можеше ли изобщо да разкаже нещо?

Кейт съобрази, че онова, което трябваше да направи сега, беше да се обади на Тери и да го задейства, но това означаваше да се раздели и с минималния контрол над нещата, който все още имаше. Той щеше да вземе историята от нея, да й направи дисекция и да остави други, които не познават Барбара, Анжела и Ема да дискутират тайните им.

„Такава е работата на журналиста, Кейт — чу тя гласа на бившия си учител в главата си. — Ти си тук, за да разкажеш историята на тези хора, не да бъдеш тяхна майка.“

Но трябва да се приближиш достатъчно, за да схванеш цялата история. Преподавателите по медийни науки в университета настояваха деца като Джо Джаксън да останат безпристрастни, за да могат да предадат информацията обективно, но тя не си представяше как ще седнат до изнасиленото момиче или неговата майка и ще останат безпристрастни. Как можеш да напишеш нещо и да предадеш истината, без да усетиш човешката болка, без да изпиташ симпатия към засегнатите хора?

Проблемът идваше тогава, когато започваш да пишеш, без да можеш да се откъснеш от емоциите си.

Тя имаше нужда от време. Имаше нужда от разумен глас, който да й каже, че всичко ще бъде наред. „Къде е татко сега? — помисли си тя и поклати глава с усмивка. — За бога, вземи се в ръце!“

Набра номера на мобилния на мъжа си и стисна палци той все още да е буден. Стив се обади веднага.

— Здравей, Кейт — обади се веднага той. — Всичко наред ли е?

Тя избухна в сълзи. Не мислеше, че ще стане така, но гласът му освободи емоциите, които бе задържала в себе си цял ден.

— Какво става, Кейт? Добре ли си? — попита Стив с нарастваща тревога в гласа. Тя никога не плачеше.

— Всичко е наред. Извинявай, скъпи, просто имах невероятно стресиращ ден и се почувствах щастлива, когато чух гласа ти.

— Толкова щастлива, че се разплака? — засмя се Стив. — Гласът ми действа така на много хора.

Тя се успокои и му разказа всичко, следейки реакцията му на всяка нейна дума. Имаше нужда той да я увери, че не е прекрачила границата.

— Трябва да говориш с полицията, Кейт — каза той. — Това надхвърля правомощията на един разследващ журналист.

Той беше прав, разбира се.

— Добре — каза тя. — Ще им се обадя.

Затвори и погледна в дисплея на часовника. Наближаваше полунощ. Да се обади ли на Боб Спаркс? Ейлийн щеше да го убие. Тя набра номера му и притаи дъх.

Той отговори на второто позвъняване. Полицейски тренинг. Каза сънливо и малко отнесено „детектив Спаркс“, но веднага дойде на себе си, когато чу гласа й.

Тя го усети да слага ръка на слушалката преди да каже:

— По работа е, скъпа. Ще сляза долу.

Ейлийн не отговори.