— Да — каза Анжела. — Мислите ли, че бебето може да е моята Алис?

— А вие? — отвърна репортерката.

— Не знам… Надявам се — каза Анжела и избухна в сълзи.

Кейт изчака жената да се съвземе, мълвейки в телефонната слушалка, че не е искала да я разстройва и че разбира какви емоции е събудила у нея дори и сега, след толкова много години.

Най-после Анжела успя да намери гласа си и каза простичко:

— По-добре е да дойдете при мен. Знаете ли адреса ми?

Кейт й каза, че ще е там до два часа и двете жени затвориха телефона.

Анжела не мръдна от мястото си, докато не чу потропването по външната врата. Всичките й мисли бяха при Алис. От деня, когато изчезна, и в дните, които го последваха, всяка нейна мисъл беше там, при малкото й момиченце.

След изчезването й не намери сили да остане на работа в болницата. Миризмата в отделението, колосаните престилки, белите обувки я връщаха директно при ужаса от нейната загуба. Реши да се бори с непосилната мъка сама, у дома. С Ник. Патрик бе отишъл при баба си и отсъствието му отекваше във всички ъгли на къщата.

С Ники седяха, гледаха телевизия, четяха вестник или слушаха радио, но нещо винаги изскачаше. Глупава песен, която обичаше да слуша, докато беше бременна, споменаването на името Алис, думата „бебе“, „бременност“ или „болница“ — можеше да е всичко — и тя се разплакваше. Ник държеше ръката й и я успокояваше. Казваше й, че вината не е нейна. Тя е била в болница. Болницата трябваше да е безопасно място.

Но не беше. Когато чуха виковете й, сестрите пристигнаха на бегом, но детското легло вече беше студено.

Двайсет и първа глава

2 април 2012 г., понеделник

Кейт

Пътуването до Манчестър мина по-леко, отколкото очакваше. Трафикът по обикновено натоварената магистрала 3 беше умерен, но „всъщност“ вълнението на Джо — той използваше тази дума поне сто пъти на ден — започна да й играе по нервите. Дори очакваше да я попита: „Не пристигнахме ли вече?“.

— Какво ще я питаме? — попита той в мига, когато задникът му докосна седалката.

— Ще плаче ли? — това беше заедно със слагането на предпазния колан.

— Мислиш ли, че бебето е нейно? — я попита, докато тя завърташе стартера.

— Тя ли го е убила? — я накара да забрави на коя скорост е.

— За бога, Джо, млъкни за момент! — извика тя, превключвайки от втора на трета и обратно. — Ако започнеш да задаваш подобни въпроси, тя ще ни изхвърли начаса. Ще оставим Анжела Ървинг сама да разкаже историята си. В подобни случаи въртенето на шиш в стил Паксман не върви. Тя не е политик. Тя е майка, чието бебе е било откраднато. Можеш ли да си представиш какво преживява?

Джо се прокашля.

— Всъщност не мислех да задам този въпрос.

Кейт се усмихна на себе си.

— Добре. Когато застанем пред вратата й, какво ще направиш най-напред? — попита тя.

— Ще почукам? — предложи нервно той.

— След това, глупчо.

Той доби вид на колежанин, който се опитва да намери отговора някъде в главата си.

— Ще й кажа кои сме — каза замислено той. — Ще кажа, че сме репортери…

— Добре. После?

— Ще задам първия си въпрос.

— На вратата? Не и ако искаш да те поканят. Първо трябва да събудиш доверието й. Да осъществиш нормален човешки контакт.

Джо извади бележника от чантата си и започна да пише. На светофара Кейт хвърли един поглед към страницата. Беше написал думата „контакт“ грешно. Тя въздъхна и пусна радиото.

По новините говореха за демонстрации в Банкок, Кейт не разбра точно срещу какво — не слушаше внимателно — но думата „Тайланд“ спря потока на мислите й.

В главата й остана само Джейк и похабените възможности. Тайланд е за губещи хора, си каза тя и усети как сълзите напират в очите й. „Спри се! Ти си на работа.“ Тя изпъна рамене, после ги отпусна. Ако Джо не беше в колата, щеше да направи няколко дълбоки вдишвания. „Не бива да демонстрираш слабост пред младите“ си каза наум.

Джо не показа с нищо, че е забелязал състоянието й. Говореше за олимпийските игри, за любимия си футболен отбор и кой ще свири на концерта по случай кралския юбилей. Думите се изливаха от устата му толкова бързо, че заплашиха да я погълнат.

— Бил ли си в Тайланд, Джо? — попита тя, когато той спря за момент да си поеме въздух.

— Да, беше страхотно — отвърна той. — Там стават велики купони.

— Да — съгласи се Кейт. — Синът ми иска да отиде.

— На почивка ли?

Тя се поколеба за момент.

— Ами, не точно. Очевидно иска да открие себе си. Джейк е умно момче, но някак не може да насочи усилията си в определена посока — добави тя.

— О! — възкликна Джо и тази една-единствена дума казваше много.

Когато най-после излязоха от лондонския трафик, Кейт натисна газта и пое към Манчестър с невъзможна бързина.

— Колко ли пътни камери са ни засекли? — засмя се весело Джо. — Всъщност може би правим рекорд за M3.

Кейт не обърна внимание на забележката му и вкара адреса в джипиеса. „Завийте наляво“, заповяда гласът му и тя зави.