Когато отвори папката за Алис, откри, че има поне петдесет публикации. Последната беше от 1999-а, когато в Стафордшър били открити три трупа на бебета. Тя си спомни случая — говореше се за кръвосмешение и майката — предполагаемата убийца — бе изпратена в психиатрична клиника. Разследването бе приключило преди да започне, и репортерът на „Поуст“ от вътрешността бе отразил процеса, а Кейт бе изпратена да поговори със семейството. Оттам й казаха да върви по дяволите. Тя остана доволна. Всички изглеждаха като на кастинг за „Избавление“2.

Кейт се върна на март 1970 година, когато Алис е била открадната, и се загледа в снимката на Анжела и Ник Ървинг, направена в момента, когато напускат родилния дом в Бейсингстоук с празни ръце. Вгледа се последователно в лошата черно-бяла фотография на двамата съпрузи. Майката изглеждаше съсипана, с увити около тялото си ръце, сякаш прегръщаше своята мъка. „Вместо бебето си“, помисли си Кейт и разлисти следващата публикация.

Джеф бе запомнил правилно случая. Първоначалните публикации за изчезването на Алис бързо бяха заменени със статии, пълни с намеци за възможната вина на майката. Версията, изглежда, бе възникнала след претърсването на къщата на семейство Ървинг три седмици след изчезването на малката Алис.

— Рутинна полицейска акция — беше официалният коментар, но във вестниците беше пълно с полицаи, които изнасяха разни вещи от дома. Имаше и една, на която водеха Анжела Ървинг към полицейската кола. Отново с плътно притиснати до корема й ръце.

„Онова, което носи там, вина ли е?“, замисли се Кейт и си записа името на разследващия случая. Трябваше да провери още ли е на работа.

Тя препусна напред, очите й не отчитаха всяко заглавие, но не научи нищо ново. Господин Ървинг не беше обвинен в нищо, доколкото можеше да прочете между редовете, и публикациите за Алис заемаха все по-малко място. Това продължаваше до 1970-а, когато спираха напълно. Последните две статии бяха отбелязване на годишнини — „Каквото и да се е случило с малката Алис“ и така нататък. Името й фигурираше и в няколко списъка с изчезнали деца, помествани по друг повод.

Кейт забеляза, че в по-късните статии не бяха цитирани изказвания на Анжела. Репортерите съобщаваха, че тя и съпругът й са се преместили да живеят в чужбина. И постепенно бяха забравени.

В електоралния регистър имаше повече от дузина двойки на име Анжела и Никълъс Ървинг. Бяха пръснати из цялата страна и нито една не бе отбелязана в Бейзингстоук.

Кейт се бе зачела в бележките си, когато Джо обяви, че Анжела Ървинг не е мъртва, че е открил брачното й свидетелство с Ник и актовете за раждане на двете им деца — Патрик и Луиз. И двете живееха в Хампшър, Патрик беше женен.

Кейт се усмихна. Бяха хванали следите на Анжела и Никълъс Ървинг. Скоро разбраха, че последният им адрес е в Манчестър.

Тя се обади веднага на Боб Спаркс.

— Здрасти, тръгвам към теб заради случая с трупа на бебето. Бебето Алис, за което спомена, се нарича Алис Ървинг и майка му, Анжела, живее в Манчестър.

— Там ли е сега? — попита той. Звучеше приятно изненадан. — Добра работа, Кейт — добави той като човек, който не би излязъл извън борда. — Ще ми е интересно да чуя какво ще каже тя. Имаш ли нещо за другите случаи? Момиченцето от колата и онова в количката?

— Намерих ги, но ми се струва, че са малко по-големи. Определено не са новородени.

— Ясно. Има ли още нещо във връзка с разследването?

— Не, нищо. В момента се говори само за някаква голяма антитерористична акция. Гледам да не им се мяркам пред очите. Също търся инспектора, който е водил следствието за изчезването на Алис — инспектор Лен Ръгби. Случайно да знаеш дали е още жив?

— Ще разпитам и ще ти се обадя, ако открия нещо. Сигурно отдавна се е пенсионирал.

— Да, знам, че мисията е почти невъзможна.

— Добре, обади се, когато тръгнеш насам — каза той.

Тя се усмихна на себе си.

— Разбира се. Сега ще се обадя на господин Ървинг.

Двайсета глава

2 април 2012 г., понеделник

Анжела

Тази сутрин тя се събуди с усещането, че нещо ще се случи. Едно звънче звънеше в главата й. Ник мълчеше, проверяваше списъка с водопроводчиците, докато ядеше своя корнфлейкс, но на нея й се струваше, че е заобиколена от шум. Едва успя да го чуе, когато й каза довиждане на излизане.

Анжела седна с телефона на Кейт Уотър пред себе си и докато пиеше кафето, си обеща, че ще й се обади на обяд.

Но телефонът звънна малко преди това.

— Здравейте, извинявам се за безпокойството, но се опитвам да се свържа с Анжела Ървинг — каза жената от другата страна на линията.

Хубав глас, помисли си тя. Учтив. Сърдечен.

— Анжела е на телефона — отвърна тя. — С какво мога да ви помогна?

— О, толкова се радвам, че ви открих, госпожо Ървинг. Казвам се Кейт Уотърс от „Дейли Поуст“. Питах се, дали може да поговорим във връзка със статията, върху която работя…

— Надявах се да се обадите — прекъсна я Анжела.

Настъпи секунда мълчание, докато Кейт разбере какво става.

— О — съобрази бързо тя, — значи сте прочели статията ми от миналата седмица?