— Къде в Германия бяхте, Анжела? Това след изчезването на Алис ли беше?

Името увисна във въздуха между тях.

— Да. Заминахме, след като полицията спря да задава повече въпроси — каза Анжела. — Ник каза, че ни трябва ново начало. От работата му предложиха място в Германия. От съчувствие.

Кейт пое глътка от кафето си, за да даде време на Анжела да се съвземе.

— Сигурно ти е било много трудно да оставиш дома и близките си в такъв момент — каза мило тя.

— Наистина беше — отвърна жената. Безпокойството от онези дни никога не я бе напуснало напълно. Кейт го виждаше по измъченото й лице. Но сега тя беше готова да говори.

— Разкажи ми за онзи ден, Анжела. Разкажи ми за деня, когато откраднаха Алис.

Двайсет и трета глава

2 април 2012 г., понеделник

Анжела

Тя очакваше този момент. Страхуваше се от него, но искаше да разкаже историята си още веднъж. Болката от спомена на преживяното правеше Алис да изглежда по-реална.

Разказа на Кейт колко спокойна беше онази вечер, когато сестрата донесе Алис в стаята й да я нахрани. После току-що проходилият им син, Патрик, се умори и започна да хленчи. Ник трябваше да го заведе у дома.

— Оставяме ви, момичета — каза Ник и качи Пади на раменете си.

Целувката и хленчът на Патрик бяха разбудили Алис, Анжела я взе и отново я сложи в леглото до себе си. Опита се да я нахрани, но бебето отказа да суче, помрънка известно време, после заспа.

Анжела не се разтревожи особено — Алис беше второто й дете и първоначалните страхове бяха преодолени лесно. Знаеше, че поетите при раждането лекарства още успиваха бебето, но щеше да го накърми по-късно, когато го отпуснеха.

Тя върна новородената си дъщеря в меките бели болнични чаршафи на малкото й легло, взе от торбата на гърба на леглото си сапун и кърпа и тръгна бавно и предпазливо към душовете.

— Когато по-рано станах от леглото, Ник каза, че му приличам на Джон Уейн — каза тя.

Тогава се бе засмяла, защото отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Надяваше се Алис да им помогне да заздравят връзката си, както й бе казал Ник. Явно бяха стигнали до кръстопът и тя си мислеше за това, докато вървеше по коридора.

Репортерката се взря в нея.

— Съжалявам — каза Анжела. — Спомените са толкова болезнени!

Кейт я погали по ръката.

— Не бързай, Анжела — каза тя. — Знам колко е трудно това за теб.

— Не мога да си спомня дали погледнах детето си, преди да изляза от стаята — каза Анжела и гласът й отново се изгуби.

Кейт вдигна поглед от бележника и срещна очите й.

— Видя ли някого в коридора? — попита тихо тя.

— Мисля, че имаше двама посетители, вървяха към изхода, но не им обърнах внимание. Исках да си хвърля един бърз душ, преди Алис да се събуди за кърменето.

Според нея бе останала под душа за не повече от две минути, но от полицията й казаха, че са били най-малко десет. Времето в болниците тече по странен начин. Понякога разтяга минутите до часове, друг път напълно изчезва.

И когато се върна в стаята, бебето го нямаше.

В кухнята се възцари пълно мълчание. Чуваше се само тиктакането от електрическия часовник. Анжела сведе поглед към плота на масата. Усети пристъпа на паника, както го преживя тогава — настръхването на кожата, внезапното завиване на свят, парализата. Стисна юмруци в скута си и продължи с надеждата да стигне до края, преди да припадне.

— Казах си, че може сестрата да я е взела. Опитах се да запазя спокойствие. Помня, че казах на глас: „Отнесли са я в детското отделение“. Мисля, че извиках „Сестро!“. Но сестрите са казали на полицията, че съм крещяла, идвайки на бегом към тях, с думите: „Бебето! Къде ми е бебето?“.

Но от бледите им лица и начина, по който се бяха спогледали, тя бе разбрала, че не знаят нищо. Никой не бе разбрал. Освен човека, който я бе откраднал.

Анжела разказа на Кейт за трескавото търсене из стаите и отделенията, което не бе довело до друго, освен до обща тревога. Никой не бе видял нищо. Било вечерта и жените, станали за пръв път майки, се били свили до люлките на бебетата си, изследвайки тревожно всяка тяхна черта, а по-опитните се впуснали в сладки разговори за самото раждане на сина или дъщерята. Завесите между леглата в отделенията били спуснати, посетителите — изпратени по домовете, за да могат майките и бебетата да поспят.

— И точно тогава някой е влязъл в стаята. И я е взел.

Двайсет и четвърта глава

2 април 2012 г., понеделник

Кейт

Кейт движеше бързо ръката си, записвайки всяка дума на жената от другата страна на масата, без да сваля поглед от нея. Нямаше нужда да задава въпроси, само от време на време подтикваше разговора там, където й трябваха повече подробности. Когато разказът стигна момента на прибиране от болницата, Анжела забави темпото.

— Сигурно ви е било много трудно да се върнете и да видите празната детска стая.

Анжела кимна бавно.

— Стояхме дълго в стаята на Алис. Но нея я нямаше. Не успя да стигне до нея. Имаше само легло и въртящи се животни над него. Вътре беше празно.

— Какво направи полицията, за да намери дъщеря ти? — попита Кейт.