— Да видим това бебе. Имат ли представа кое може да е? — хвана веднага нишката на разговора им той.

Сбогом надежди за неангажиращо бъбрене, си каза тя, изоставяйки идеята за разговор тет-а-тет.

— Доколкото знам, не. Казват, че е заровено отдавна. Може да е престояло дори десетилетия. Резултатите от тестовете все още не са готови. Било новородено и чух неофициално, че според разследващия е било на самотна отчаяна майка от времето, когато абортите бяха забранени. Не мисля, че са заинтересовани от случая. Сега всички мислят само за олимпийските игри, за юбилея на кралицата и за терористичните заплахи.

Спаркс кимна.

— Естествено.

— Написах нещичко за откриването на трупа… миналата събота излезе във вестника — добави Кейт. — Беше толкова малко, че човек може и да не го забележи. Не знам дали ще мога да изстискам още нещо от тази история. Ако е лична драма, не вярвам да е от голяма важност за моите шефове. Може да направя една начална страница, но не съм сигурна, че си струва тичането.

Тя млъкна и зачака отговор. Реши, че е говорила достатъчно. Не искаше да досажда на човека.

— Ами ти? Ти с какво се занимаваш сега? — попита, когато тишината продължи прекалено дълго.

Боб остави чашата си и й се усмихна.

— Извинявай, Кейт. Замислих се за нещо. В момента правя ревизия на личния състав. Това също е полицейска работа. Добре, но не може ли службите да потърсят има ли изчезнал човек в този район.

— Могат, но не знаят от коя ера да започнат. Защо?

— Списъкът няма да е дълъг, сигурен съм. Похищението на бебета е често престъпление, но броят на онези, които не са открити, не е голям.

Кейт кимна. Опита се да се сети за други случаи, в които бебето не беше намерено и върнато на родителите в рамките най-много на седмица, ако не и на дни. Спомни си за изчезването на едно бебе, откраднато от колата на родителите си. Но всички други цитирани във вестника случаи бяха завършили щастливо.

— Спомням си три такива случая — каза Боб. — Едно бебе, откраднато от задната седалка на кола в Лондон.

— И аз се сетих за този — каза Кейт. — Беше преди около двайсетина години.

— Да. После, веднага след това, едно бебе беше взето от количката пред магазин в Портсмут, вероятно престъпление по подражание. И едно новородено, взето от родилния дом в Хампшър през седемдесетте. Казваше се Алис. Така и не го намериха.

— Тези не са ми известни. Ти работил ли си по случая в Хампшър? — попита Кейт.

— Няма как, Кейт — засмя се Спаркс. — Не съм толкова стар. По онова време съм бил на тринайсет.

— Извинявай — засмя се и Кейт. — Не направих добре сметките…

— Спомням си случая, защото една от моите лели роди тогава — обясни Спаркс. — Нарече братовчедка ми Алис. Двете с мама обсъждаха случая с бебето. Вдигна се голям шум, не беше цяла седмица, както би било сега, но направи впечатление и аз запомних името.

— Още едно от твоите изгубени деца, а, Боб? — погледна го Кейт. Знаеше за списъка от предишния им случай: Бела Елиът, естествено; Лора Симпсън, похитена от чичо си — педофил; бебето У, бито до смърт от втория си баща; Рики Ваулс, удавил се в парка. Боб Спаркс ги носеше всички в сърцето си — онези, които бе спасил, и другите, с които се бе провалил. Явно малката Алис също беше някъде там.

— Ако наистина те интересува това, трябва да прегледаш публикациите за изчезнали деца, Кейт. Аз ще хвърля един поглед на нашите архиви — каза той и Кейт беше сигурна, че наистина ще погледне. Спаркс беше от детективите, които не пропускаха нищо. — Може да е нищо, но…

Думите му бяха прекъснати от детектив Бътлър, който подаде глава зад една колона.

— Започнаха поздравите, шефе. Побързай, иначе ще ги пропуснеш — каза младежът със зачервено от въодушевление лице.

— Идвам — каза Спаркс и прошепна към Кейт: — Още не е излязъл от Саутхемптън.

Двамата се усмихнаха заговорнически един на друг.

— Вземи чашата си. Трябва да влезем — каза той, но тя знаеше, че мисълта му е при погребаното под развалините бебе. Както и нейните.

Деветнайсета глава

2 април 2012 г., понеделник

Кейт

Архивът на вестника се помещаваше в тъмния ъгъл на сградата и в него работеха пещерни хора, едва оцеляващи в ерата на Гугъл революцията. Останали бяха шепа безумци и зубри, чийто офис можеше да мине за нискобюджетна версия на бара от „Междузвездни войни“, както казва Криминалния („казваше“, напомни си Кейт). Тяхната звезда бе изгряла далече назад във времето. С навлизането на интернет търсенето бе започнала да залязва, но те все още бяха там, подреждаха и складираха всяка публикувана статия и щяха да държат архива в миналия век, докато и последната вестникарска публикация не бъде дигитализирана.

Кейт обичаше да се забавлява с тях, като им даваше шантави задачи. Имате ли нещо за вдовици, омъжили се за брата на покойния си съпруг? Настъпваше тишина, архиварят изчезваше надолу по редиците с папки и документи, после се появяваше с кафяв плик с изрезки, надписан с „Бракове на вдовици с братя на починалите им съпрузи“. Така и не успя да ги свари неподготвени.