— Здравей, Кейт? Как си? — бе изчуруликал той като че се знаеха от години.

Кейт го погледна с очите на колебаещ се ротвайлер, извади лаптопа, който хлопна по масата с нездрав звук, и хукна към тоалетната, за да си поеме малко въздух.

Стив й бе донесъл чай в леглото половин час преди обикновеното време и бе стоял до главата й, докато не я извади от съня.

— Съжалявам, знам, че е рано, скъпа, но в осем трябва да изляза за работа. Тази сутрин имам няколко важни разговора. Джейк вече е долу — каза той с предупредителна нотка в гласа. И двамата знаеха, че това не предвещава нищо добро.

Джейк, по-големият им син, се бе появил неочаквано снощи, беше си дошъл по средата на семестъра. Но снощи не беше време за разговори, изтощен от прегледи на раково болни Стив вече си бе легнал, а Кейт нямаше сили да обсъжда последните драми около сина си сама. Изпрати го в леглото с обещанието да говорят на сутринта. И сега моментът бе дошъл.

Кейт успя някак да стане от леглото и едва се добра до кухнята, когато Джейк заяви, че се отказва от правния университет, защото има намерение да пътува.

Всъщност „заяви“ беше малко прекалено. Беше го споменал по неговия си дразнещ начин, докато въртеше по масата две сварени яйца в чиния с вода. Джейк беше момче, „което върши всичко с лекота“, според докладите от училището. Кейт го наричаше плъзгане по повърхността, но Стив не искаше да се конфронтират със сина си. „Ще стане още по-лошо, ако задълбаем. Ще го израсне, ще видиш“, казваше той.

Но не го израсна.

„Щом стане трудно, той се предава“, каза Кейт, когато Джейк се отказа от саксофона три месеца след нестихващите му молби да му купят инструмент. „Умен е, но не полага никакви усилия“, ядосваше се тя. „Горкият Фреди, трябваше да работи толкова много, за да получи добри бележки. Сигурно е ужасно да гледа как брат му прелиства надве-натри учебника и получава шестици.“

За нея също беше дразнещо. Тя беше като Фреди. И нямаше представа откъде идва липсата на мотивация у Джейк. И двамата със Стив работеха здравата, за да изкачат поредното стъпало от стълбицата, а Джейк само поглеждаше нагоре и потръпваше при вероятността, че трябва да се изкатери.

След новината на Джейк бе настъпило мълчание и Стив беше този, който го наруши.

— Къде мислиш да пътуваш?

Мило. Неутрално. Сто процента Стив.

— Не знам точно — бе казал Джейк и бе пуснал една от красивите си усмивки. — Може би към Тайланд.

— Не може ли да стане, когато завършиш? — бе попитала Кейт, когато той остави чинията си на масата. — Остава ти още една година.

— Не съм сигурен, че уча правилната дисциплина, мамо — бе казал той, заемайки се с едно от яйцата с преметната през рамо кърпа.

— Винаги си искал да учиш право — бе настояла тя, потъвайки дълбоко в стола си. — Какво се промени?

— Мисля, че аз се промених — каза той, докато обираше жълтъка с парче хляб. — Сега искам друго нещо.

Кейт и Стив се спогледаха над приведената глава на сина си.

— Мисля, че не бива да прибързваме с решенията, Джаки — каза Стив. — Защо не завършиш годината и после да премислиш? Дай си време, за да не сбъркаш.

— Вече казах на колегите, че няма да се връщам — отвърна той. — Всички бяха много мили и уредиха нещата бързо.

След миг на мъртвешка тишина се надигнаха гласове, предимно този на Кейт, докато Джейк дъвчеше търпеливо храната си. Виковете преминаха в молби, взаимни обвинения и затръшване на врати. Закуската се превърна в открит конфликт. Стив хукна към болницата, Джейк се върна в леглото си, а Кейт остана в кухнята да проклина.

— Още няма осем и денят вече се превърна в кошмар! — извика гневно тя.

По-късно, докато пътуваше из града към редакцията, скърцайки със зъби, Кейт си повтаряше какво ще каже на Джейк, като се върне, псувайки шофьорите на черни таксита и собствениците на бели микробуси, които задръстваха пътя.

Стресът й се отрази веднага. Тя се погледна в огледалото и видя торбички под очите си, гримът й се бе разтекъл, а косата й бягаше от опашката, на която я бе хванала сутринта.

— Боже, какъв вид имам само! — измърмори тя.

Жената в огледалото като че ли току-що излизаше от катастрофирал влак. Тя свали ластика на опашката и извади четката за коса от чантата да заглади вида си.

— Вземи се в ръце — каза на отражението си.

„Можеш го“, започна да повтаря наум, докато четкаше косата си. Това беше нейна мантра от години, мантра, останала й от човека, който не знаеше що е това негативизъм.

— Хайде, Кати — казваше той, докато тя се учеше да кара колело, имаше тест по математика или отиваше на интервю за работа, — ти го можеш. Можеш всичко.

Беше велико да има до себе си човек, който я подтиква и ободрява, но постоянното напрежение, че трябва непременно да успее, беше изтощително. „Добре, татко, готова съм“, си каза тя наум и стисна ръба на мивката, за да успокои ръцете си.

Седемнайсета глава

28 март 2012 г., сряда

Кейт