Читаем Детето полностью

Когато излезе от тоалетната, в офиса се бе възцарила странна тишина. Никой не говореше, никой не тракаше по клавиатурата — дори и онлайн екипът — и никой не гледаше към никого. Всички вълнения на Кейт от сутринта изчезнаха.

— Какво става? Да не е умрял някой — обърна се тихо към Криминалния, докато сядаше на бюрото си.

Той вдигна кървясалите си и подпухнали очи.

— Боже, изглеждаш ужасно! — възкликна Кейт. — Какво си правил снощи?

— Излязохме с Майора. Той е по-зле от мен.

Кейт се извъртя, за да види кореспондента по националната отбрана — колегите му го наричаха Майора — и се изкиска.

— Лягал ли си изобщо?

— Гледай си работата, става ли? Май още не си прегледала имейлите си днес, а?

— Не съм. Тази сутрин закъснях. Защо, има ли нещо?

— Отново ще има съкращения. Проклетите финансисти пак започват да ни броят — каза той. — Парите не достигали. За пореден път. Казват, че ще трябва да освободят петдесет и двама души, седем от нашия нюзрум.

— Седем? Та това са половината от репортерите — каза тя, оглеждайки се из залата и броейки наум колегите.

— Глупости. Поне трийсетина души сме.

Тя го погледна неразбиращо.

— Само че с онлайн екипа, Кейт.

— Ах, да — сви устни тя. — Е, тях няма да ги пипнат. По дяволите. Кой от нас ще изхвърчи?

Криминалния поклати глава.

— Чух за двама заместници, но от нас още никой не е поканен на смъртоносното кафе. Чакаме.

И двамата бяха наясно, че той ще е първият от кандидатите. Гордън Уилис беше стар, труден за управление, лудит, щом дойдеше реч за технологиите, и може би най-важното — високоплатен. Кейт се опита да бъде позитивна.

— Онзи ден говорих с Колин Стъбс, изпраща на всички много здраве — каза тя. Криминалния кимна разсеяно. — Казва, че най-хубавото нещо, което е правил в живота си, е да зареже журналистиката.

— Така ли? Не съм го виждал от месеци. Мислех, че онази вещица, жена му, го е заключила в мазето. Виж, отивам в Скотланд ярд да видя бюлетина. Не мога да стоя тук и да чакам като на заколение. Ако се случи нещо, обади ми се.

— Разбира се — каза тя. — Виж, всичко ще е наред. Ти си ценен за тях.

— Благодаря ти, Кейт — опита се да се усмихне той. — Ще се видим по-късно.

Тя го проследи с поглед, докато излизаше от офиса, с вдигната яка на сакото, с рошава коса и надничащ от джоба бележник. Той кимна към бюрото на Тери и отмина. Тери не му върна поздрава. „Лош знак“, каза си Кейт. „При опасност глутницата изоставя своите.“

Тя се замисли за собственото си положение. Предположи, че и нейното име също е в списъка — годините и размерът на заплатата работеха срещу нея — но тя кръстоса пръсти и си каза, че сигурно ще се намерят кандидати за обезщетението, преди да се стигне до нея. Не искаше да си тръгва. Не знаеше какво друго да прави, а живот без работа не беше опция за нея. Какво щеше да прави по цял ден? Да гледа телевизия и да решава судоку от онези дебели списания с ребуси? По-добре да умре. Или да започне да пише глупости за знаменитости. Не, трябваше й някаква голяма тема.

Тери дойде при нея и тя вдигна поглед.

— Добре ли си, Кейт? Изглеждаш ужасно.

— Благодаря за милите думи, Тери. Добре съм. Просто малко домашни проблеми. С големия син.

— Какво е направил пак твоят Джейк? — попита Тери. — И на мен ми е дошло до гуша от моите. Искат само пари и някой да ги откара до мястото на купона.

— Проблеми в университета. Но всичко ще се оправи — каза тя.

Новината за изхвърлянето на Криминалния дойде към шест и половина. Достатъчно късно, за да бъде изведен от сградата без излишен шум, ако нещата загрубеят. Извикаха го в кабинета на мениджъра и петнайсет минути по-късно той излезе като бивш служител на „Поуст“.

— Дадоха ми цяла торба с пари — каза той на Кейт, докато събираше нещата си в един черен сак. — Всичко е наред. Време е за промяна. Заседях се прекалено дълго тук.

И двамата знаеха отлично, че няма да има друга работа за него. Беше прекалено стар. И не само стар, а от старата школа.

— Най-лошата част предстои. Как ще кажа вкъщи? — замисли се той. — Не знам дали да й телефонирам или да изчакам, докато се прибера. Бог знае какво ще ми каже. Но вероятно разговорът ще бъде на макс.

— Хайде стига, Маги ще разбере — каза Кейт. Всъщност не беше сигурна, че „желязната лейди“, както я наричаха в офиса, ще подходи със съчувствие — никой тук не я бе виждал в такава светлина, но Кейт се опитваше да не мисли за лошото.

— Ще видим — каза той и поклати нещастно глава.

— Ще ни събереш ли? Всеки би искал да дойде и да те изпрати както подобава — каза Кейт и вдигна един паднал на пода пощенски плик.

— Да, ще го организирам. Сигурно ще е в „Чешър Чийз“. Там започна първият ми ден като репортер във вестника. Част от каменната ера във вестникарството. Помниш ли, че се събирахме там по времето, когато вестниците бяха номер едно…

Гласът му се пречупи и той замлъкна, наведе глава и се престори, че проверява чекмеджетата.

— Най-добре е да стане в петък — продължи след малко той. — Дори мога да го обявя. Ще кажа на Майора, а той ще изпрати имейли до всички.

Той огледа помещението и раменете му увиснаха.

— Е, аз да тръгвам.