Читаем Ад на колела полностью

Когато се опита с всички сили да задържи под контрол огромната тежест на чудовищния мотор, за да не поднесе, каучукът на подметките бързо се загря и се разтопи. Всеки негов мускул се опъна до краен предел, докато се бореше с близо четвърт тон изработена по поръчка стомана.

Контролът престана да бъде проблем, когато серия от куршуми разруши задния калник. Голямата гума избухна под тях и младият мъж нямаше никакъв друг избор, освен да остави мотора да падне на земята, надявайки се големината му, плюс по-голямата част от собственото му тяло, да бъдат достатъчни, за да предпазят Али от сипещото се като град олово.

Тя все още продължаваше да крещи, когато я притисна към земята и я покри с тялото си. Използвайки Фантома като оскъдно прикритие, Нейт постави едната си ръка върху шлема на Али, за да предпази главата й, а с другата вдигна оръжието си и…

Къде, по дяволите, беше стрелецът с автомата?!

Очакваше да види черния джип, но него го нямаше никъде. Може би грешеше. Вероятно параноята му постепенно взимаше връх…

Той се наведе, когато един куршум се заби в димящия двигател на мотора и прогърмя по-силно от шибана железопътна катастрофа.

Тук, по средата на улицата, бяха лесна мишена и все едно си просеха смърт от отравяне с олово. Дори и дебелата стомана на шасито на Фантома не предлагаше сигурно прикритие срещу стрелец с АК-47.

Нейт веднага разпозна ра-та-та-та, звукът на руското оръжие. Беше го чувал достатъчно често, докато работеше в твърде много мръсни дупки по целия свят.

Един от куршумите рикошира в кормилото със силно свистене и младият мъж успя да получи представа за траекторията му. Най-после.

Вдигна глава и се прицели в тъмната фигура на човека с автомата, който се подаваше иззад ъгъла на ресторанта за бързо хранене, една пряка по-надолу. И, както винаги, светът около него престана да съществува.

Искаше му се да има под ръка добрата стара Сиера с нейната оптика, но това не беше решение. Тъй като не разполагаше с време, за да я сглоби, а и не смееше да мръдне от защитната си позиция върху Али, която се беше свила под него и едновременно с това се опитваше да вдигне глава и резервното оръжие, което й беше дал. Тази глупава, прекрасна жена.

Но това нямаше значение. Той беше почти толкова добър с пистолета, колкото и с пушката. Дишането му се забави, както и ритъмът на сърцето му.

Спокойствието е цар, обичаше да казва Григ, и това беше вярно, особено когато човек се сблъска с превъзхождащ по сили противник и глупава жена, която продължава да опитва да се измъкне изпод него, за да се присъедини към битката.

Тя наистина беше Зина, принцесата воин.

Един куршум профуча покрай шлема толкова близо, че усети топлината от завихрения въздух върху бузата си, и след това времето спря. Ръкохватката на полуавтоматичния пистолет, облечена в мека фина гума, се сля с дланта му и непоколебимият му пръст се плъзна върху спусъка. За част от секундата или може би един миг повече, автоматично отчете разстоянието, траекторията на куршума и коригира целта спрямо хоризонтала. Не му остана нищо друго, освен да натисне спусъка.

Куршумът 45-ти калибър напусна цевта със силен гръм и дивото тракане на автомата замлъкна.

Да… На човека вероятно ще му е малко трудно да използва Калашника с тази два и половина сантиметрова дупка над дясното му око и с голяма част от сивото му вещество, излетяло през раната на тила.

В оглушителната тишина, непосредствено след смъртта на стрелеца, Нейт можа да чуе как Али ругае до ухото му:

— Остави ме да стана, по дяволите! Мога да ти помогна!

Той едва не се усмихна.

— Не мърдай! — посъветва я грубо. Не искаше да поема рискове, докато оглежда района. Беше я смачкал под себе си, но по-добре няколко контузии и охлузвания, отколкото куршум… Възстановяването от такива дребни наранявания беше много по-лесно.

Когато впери поглед в онова, което беше останало от караулното помещение, едва преглътна жлъчката, надигнала се в гърлото му. Би било цяло чудо, ако Манус все още е жив.

Нейт не искаше да напуска защитната си позиция над Али, но най-малкото трябваше да отиде и да провери какво става с Манус. Човекът беше Рицар — е, само тяхно доверено лице — но не можеше просто да седи тук, ако има все още някакъв шанс да му помогне.

— Искам да останеш зад Фантома — инструктира той младата жена, като продължаваше да претърсва с поглед околните сгради за колеги на стрелеца с автомата. — Трябва да отида да проверя караулното помещение.

Не изчака отговора й, просто се надигна от податливото й тяло и…

Един куршум се заби в настилката до левия му крак. От удара горещият асфалт избухна в остри малки парченца.

Това не беше автомат. О, по дяволите, не. Това беше пушка с ръчно зареждане. Доста добра при това, ако съдеше по звука й.

— Мамка му…

Той легна отново върху Али, насочвайки оръжието си по посока на изстрела. Тогава нещо привлече вниманието му.