Читаем Ад на колела полностью

Един мъж с пистолет в ръка притича по протежението на покрива на магазина за гевреци. Този беше луд! Силуетът му се открояваше на хоризонта и за Нейт бе детска игра да го покоси с един куршум, но човекът не се целеше в тях.

Мистериозния?

— Какво, по…

Не получи шанс да довърши въпроса си, тъй като Мистериозния изпразни в залп оръжието си и бързо се прикри зад климатичната инсталация на покрива, когато моментално отвърнаха на огъня му.

Тогава куршумите внезапно спряха да летят. Тишината, която се установи на улицата, беше осезаема и тежка като шасито на Фантома. Тихото тик-тик-тик на работещия на празен ход двигател на мотора звучеше ужасно силно, в сравнение с нея.

Призрака претърсваше с поглед отсрещния покрив за Мистериозния, когато сподавен вик го накара да се обърне. Видя мъжете от „Черните рицари“ устремени към тях, въоръжени до зъби и с оръжия в готовност за стрелба.

И тогава…

— О, Боже мой! — прошепна Али. Очите й се разшириха от ужас, когато погледна през открехнатата порта от ковано желязо в двора на комплекса. — Това Пати ли е?

— Не! — изстена Нейт. Гърдите му се стегнаха толкова силно, че беше цяло чудо как изобщо си поема въздух. — Мили Боже, не!

Но отричането не можеше да промени факта, че Пати лежеше на асфалта на по-малко от два метра зад вратата, а тъмната локва кръв под нея бавно се разстилаше в зловещ кръг. Мътните го…

Господи, изглежда е носила поднос с шоколадови бисквити, когато е била повалена, и сега те се бяха разпръснали около тялото й като ужасяващи конфети.

В един момент Дан беше коленичил до жена си, а в следващия се спусна към открехнатата порта, крещейки като обезумял. Той трескаво се заизвива, докато успее да мине през пролуката и, напрегнал яките си мускули, се впусна в налудничав бяг. И тогава…

Мамка му!

Той се блъсна в Мистериозния, който слизаше по противопожарната стълба на магазина. Кинетичната сила от деветдесеткилограмовото тяло на Дан Ман изхвърли двамата мъже във въздуха и те изпуснаха оръжията си, които бяха забравени в последвалата борба за надмощие. Секунди по-късно Дан вече седеше върху гърдите на господин Мистерия и налагаше лицето му с юмруци.

— Дан! — изкрещя Нейт и се затича към двамата мъже. — Той не е стрелецът!

Но мъжът не можеше да го чуе; от ярост и мъка не беше на себе си, оглушал за всичко в огромното си желание за отмъщение.

Нейт обви ръце около гърдите му, получавайки жесток удар с лакът по ухото, от който едва не загуби съзнание, но успя да издърпа крещящия и плачещ мъж от неговия противник. Това съвсем не беше лесна задача, въпреки че Призрака тежеше с десет килограма повече от приятеля си, който бе изпаднал в неконтролируема ярост, сякаш във вените му бушуваше огън, даващ му силата на десет мъже.

— Той не е човекът! — изрева Нейт право в ухото Дан, борейки се с всичка сила, за да задържи ритащия и ръмжащ, обезумял кучи син. — Той не е този, който застреля Пати!

— Тъп шибаняк! — изкрещя Мистериозния.

О, страхотно! Точно от това нямаше нужда в момента, но мъжът в ръцете му внезапно застина. Усещаше как цялото тяло на Дан се тресе и той стисна здраво, очаквайки приятелят му да опита да се изтръгне от хватката му. Само че не се случи точно това. Тъпият шибаняк — да, Мистериозния имаше право поне по отношение на това — рязко отхвърли главата си назад и удари носа на Нейт толкова жестоко, че пред очите му затанцуваха ярки жълти звезди. Той разхлаби хватката си, когато по устата и брадичката му рукна кръв.

Дан Ман използва моментния шок на Призрака и отново се хвърли върху противника си, докато човекът се опитваше да се изправи на крака. С отвратителен, тъп звук, двамата паднаха на настилката и Рицарят бързо възвърна надмощието си. Само че този път не започна да удря господин Мистерия. О, не. Този път той обви ръце около шията на мъжа и стисна толкова силно, че сухожилията му изпъкнаха, дебели като градински маркучи.

— Той… се… из-измъкна. — Мистериозния се задави, лицето му стана червено като домат, а очите му щяха да изскочат от орбитите си. Заради собствените си силни ридания Дан не можеше да чуе човека, нито да види как противникът му се мъчи да говори през сълзи и сополи, размазани в ужасна каша по изкривеното му лице.

— Дан! — Нейт се наведе над двамата мъже, без да обръща внимание на течащата в устата му кръв. — Трябва да ме чуеш, приятелю. Този човек тук не застреля Пати. Той ни помагаше. — Той погледна към господин Мистерия и видя, че той вече забелва очи. — Хайде, пусни го! — Постави тежката си длан върху рамото на Дан. Мъжът се тресеше толкова силно, че Нейт се опасяваше, че костите му могат да се разпаднат на прах.

Тогава Дан Ман си пое дъх, измъченият му поглед срещна очите на Нейт. Яснотата бавно се завръщаше през мъглата на временната лудост.