Читаем Ад на колела полностью

— Да. — Той погледна в огледалото за обратно виждане поне за десетхиляден път, откакто бяха потеглили тази сутрин. — Този, който ми се обади сутринта, беше Ози… — О, страхотно, само това им трябваше сега, да си спомнят, какво точно беше прекъснало обаждането на Ози. — Ъъъ… — Прокашля се и продължи упорито: — Както и да е, помниш ли онзи тип, когото застрелях пред къщата на родителите ти? Същият, за когото предположи, че е твоят нападател? За него се знае, че работи винаги с двама съучастници. И ако не греша, черният джип зад нас ни следва още откакто прекосихме границите на града. Не се обръщай! — нареди мъжът, когато тя понечи да направи точно това.

— Наистина ли мислиш, че ще се опита да ни нападне посред бял ден?

Посред бял ден? Тази жена беше невероятна, но също така и невинна като бебе.

— Слънцето скоро ще залезе, а в момента ние се движим на запад, така че то свети право в очите ни и ни заслепява. Тактически сме в неизгодно положение.

Усети как ръката й се движи, когато тя посегна към резервното оръжие. Тази сутрин го беше помолила за малкия колт. Той бе повдигнал вежди, но изпълни искането й, само за да я наблюдава като хипнотизиран, докато проверява още веднъж барабана, преди да пъхне оръжието в колана на дънките си.

Защо се възбужда от това как пръстите й с лакирани в розово нокти галят пистолета му можеше само да гадае. Този въпрос вероятно ще трябва да обсъди с онзи психиатър, чиято визитна картичка беше мушнал под дюшека си.

— Не го изваждай! — предупреди я той. — Последното нещо, от което се нуждаем, е полицията да ни арестува за нелицензирано, скрито оръжие.

— Няма да го вадя, освен ако не е абсолютно наложително — увери го Али, при това със забележително спокоен глас.

— Трябва да се свържа с централата — каза Нейт — затова ще превключа връзката и ти няма да можеш да комуникираш с мен чрез микрофона, докато не се окажем в безопасност в двора на работилницата. Става ли?

— Да, добре. — Чу я как преглътна тежко и този сух, специфичен звук беше единствения признак, че се страхува. Проклетата жена изглеждаше като пухкав сладкиш, пълен със сметана, а се оказа твърда като камък.

Преди да натисне копчето за бързо набиране на телефона си, трябваше да й каже още нещо.

— Али?

— Какво?

— Съжалявам. — Тишина. Вероятно не бива да бъде прекалено изненадан от това. — Аз, ъъъ, просто исках да го знаеш — завърши неубедително, след което натисна бутона с цифрата две и веднага щом каза паролата, се заслуша в серията кликвания и звукови сигнали, които показваха, че е установил защитена връзка.

* * *

Даган изтича по покрива на магазина за гевреци и се скри зад огромния индустриален климатик. Проклетото нещо бучеше като реактивен двигател, но през следващите няколко минути нямаше да му се наложи да напряга ушите си, тъй като бе чул всичко, което му бе необходимо, точно преди да се изкатери по старата противопожарна стълба и да се метне на лепкавия катранен покрив срещу територията на „Черните рицари“ АД.

А именно — безпогрешния гърлен рев на чудовищния мотор на Призрака.

— Защо, по дяволите, не използваш тайния проход, глупав задник такъв? — изръмжа и щракна предпазителя на своя глок.

Петнадесет мизерни куршума. Това е всичко, с което разполагаше, защото беше оставил резервните пълнители в зелената си чанта, в джипа, паркиран на една пряка от тук.

Глупак, голям глупак!

Но не толкова, колкото Нейтън Уелър, устремен към предната порта на „Черните рицари“, когато имаше чудесен таен вход, който можеше да използва.

Даган точно беше извадил мобилния телефон, за да се обади анонимно на Рицарите и да ги информира за две тъмни фигури, които дебнат около оградата на тяхната собственост, когато чу гърления рев на дяволския мотор. Така че сега, вместо да направи едно просто телефонно обаждане, беше принуден да заеме позиция на покрива с петнадесет скапани куршума.

* * *

Нейт караше по улицата като луд. За щастие, трафикът тук не беше много натоварен, иначе щеше да изплаши до смърт останалите шофьори.

Даде знак с вдигнат палец на Манус в караулното помещение и голямата порта от ковано желязо започна бавно да се отваря. Тогава космите на тила му внезапно настръхнаха. Внимание, Уил Робинсън!45

Призрака едва успя да достигне пистолета, затъкнат в колана му, преди около тях да експлодира пълен хаос. Буквално.

Караулката почти се разпадна пред очите му, надупчена цялата от куршуми, които пробиха стъклото и раздробиха повърхността на дървената конструкция.

Мътните го взели! Манус!

Нейт чу ужасения писък на Али, въпреки че не бе свързан с нея чрез слушалките на каската си, и, да му прости Бог, на секундата забрави за Манус Конъли.

Единствената му грижа сега беше момичето зад гърба му.

Младият мъж рязко изви кормилото, гумата на предното колело изпищя и запуши, парливият пушек замъгли зрението му, докато забиваше петите на рокерските си ботуши в настилката толкова силно, че едва не си счупи глезените. За щастие, твърдата подметка на обувките му предотврати нараняването, но…

Мамка му!