— Нейт? — Гневът й се превърна в шок, когато коленичи в пясъка до него. — Какво…? — И преди да разбере какво си е наумила, тя вдигна нагоре ръба на тениската и се вторачи в насиненото му тяло. Ребрата му бяха превързани, но останалата част от торса му изглеждаше така, сякаш е изкарал десет дълги рунда с месомелачка и е изгубил. — Мамка му, Нейт! — Той почти се усмихна, въпреки изгарящата болка, която го държеше в зъбите си като свирепо и упорито улично куче. Али никога не ругаеше. Това навярно бе записано в гените й или в договора, който бе подписала, когато стана учителка в детската градина. — Какво се е случило с теб?

Той поклати глава, защото, честно казано, това бе всичко, което можеше да направи в момента. Опасяваше се, че ако отвори уста, ще се разкрещи като момиче.

— Нейт! — Тя обви ръце около врата му. Боже, почувства се добре… и толкова, толкова грешно. — Говори! Кажи ми какво ти се е случило! Кажи ми! Какво наистина се случи с Григ?! — Последните думи прошепна в ухото му. Те бяха молба. Една покъртителна молба.

— Знаеш, че не мога да го направя, Али. — Усещаше горещите й, солени сълзи там, където бе заровила лице във врата му. В сладката влага на дъха й усети мириса на лимоновия чай, който бе пила, преди той да почука на вратата на родителите й с новината, която взриви нейния безопасен, надежден свят.

Най-прекрасната му фантазия и най-лошият му кошмар се бяха събрали в едно. Али, сладката, прекрасна Али. Тя беше тук. Сега. Притисната до сърцето му.

Той неохотно вдигна ръце, натежали от умора и тъга. Ако Григ можеше да го види, щеше да вземе любимия си Колт и да надупчи жалкия му задник с 45-ти калибър. Но целият смисъл на тази бъркотия бе, че Григ не беше тук. Сега тук нямаше никой, освен него, нямаше друг, който да предложи на Али утеха. Така че Нейт я привлече към себе си — Боже, косата й мирише страхотно! — и започна да я успокоява, докато скръбта я заливаше с бурни, безкрайни вълни, наподобяващи онези, които се разбиваха в брега зад тях.

И тогава тя го целуна…

Глава 1

Три месеца по-късно

Отново имаше онова странно чувство.

Онова зловещо, страховито усещане за боцкане в тила, което те кара инстинктивно да свиеш плешки в самозащита.

Някой я наблюдаваше.

Али Морган забърза крачка. Черните й лачени балеринки потропваха върху нагорещената настилка и тя хвърли бърз поглед към другата страна на улицата.

Нищо.

Не че това беше нещо необичайно. Рядко го забелязваше — мъжа, за когото бе започнала да мисли като за своя неуловима сянка — но някак си усещаше, че е там… някъде…

Погледна през рамо и бързо огледа лицата на пешеходците зад себе си. Не. Нямаше го сред тях. Досега не беше имала възможност да го разгледа добре, но бе успявала да го зърне достатъчно пъти, за да е сигурна, че неуловимата й сянка не е нито мъжът на средна възраст, който носи увита в кафява хартия франзела, нито онзи тип, облечен в черно-жълтата фланелка на отбора по ръгби, който…

Олеле, кой го е пуснал да излезе така от къщи тази сутрин!? Това, че човекът изглеждаше като гигантска пчела, както и фактът, че гледаше през витрината на магазина за цветя, я накара да забрави за момент страха си. Изкикоти се. Тогава фините косъмчета на тила й отново настръхнаха предупредително, а смехът в гърлото й замръзна, сякаш бе глътнала парче сух лед.

Глупости. Може би наистина започваше да полудява.

Повече от един-два пъти през последните три месеца си беше мислила, че тъй като Джаксънвил не е голям град, няма нищо ненормално в това да вижда едни и същи лица по-често.

— Но не в това е проблемът, нали? — промърмори тихо под нос.

Никога не беше виждала лицето на неуловимата си сянка. Може би ако бе успяла, може би ако бе получила възможност да погледне в очите на този човек, нямаше да изпитва това тревожно чувство, че е… преследвана.

Внезапен хлад се спусна надолу по гръбнака й и дланите й започнаха да се потят. Дръжките на найлоновата торбичка с покупки бавно се изплъзнаха от ръката й. Докато се опитваше да я задържи, повдигна и намести каишката на дамската чанта по-високо върху рамото си.

Още две пресечки…

— Още две пресечки и съм си вкъщи, свободна — промърмори на себе си и от насмешливите изражения на момчето и момичето, с които се размина, осъзна, че отново си говори сама. Това беше още една от дребните ексцентричности, които беше придобила след смъртта на Григ. Вероятността наистина да полудява ставаше все по-голяма.

Али съсредоточи погледа си върху яркорозовите цветове на бегониите, които симпатичната госпожа Александър от 3С беше засадила в големи саксии пред блока им миналата седмица.

Само още един блок.

Само още един блок, а след това ще сложи веригата на входната врата на апартамента си, ще пусне резето и най-после ще може спокойно да си поеме въздух.

Толкова се беше концентрирала върху саксийните растения и убежището, които обещаваха, че не забеляза огромната сянка, която се спусна към нея от тъмната странична алея.