Читаем Ад на колела полностью

— Искат те, Али — увери я той. — Те имат нужда от теб.

— Не. — Тя поклати глава. Все още отказваше да го погледне, като че ли първият зрителен контакт щеше да нанесе окончателния съкрушителен удар по стената, зад която държеше гнева и мъката си. — Те винаги са били двойка, изцяло в хармония един с друг, живеещи в своя собствен малък свят, който се върти само около тях. Не че не са обичали мен и Григ — побърза да добави и избърса с опакото на ръката си сълзите, на които не бе позволила да потекат свободно. — Те са страхотни родители, просто… Не знам как да се изразя. Те имат очи само един за друг. Ето защо Григ и аз сме толкова близки… — Левият й клепач трепна съвсем леко. — Бяхме толкова близки… О, Боже! — Гласът й секна.

Състрадание замъгли очите на Нейт, а огънят, избухнал в гърлото му, го раздираше така, сякаш всеки дъх, който си поемаше, минаваше през ситно ренде.

Това беше твърде много. Не можеше да понесе повече да я гледа как се бори със себе си. Силата на страданието й прибави унищожителна тежест към собствените му гняв и тъга. Всичко, което можа да направи, бе да стисне очи и да притисне лепкавото си чело към опакото на напрегнатите си ръце. Сграбчи волана с пръсти толкова безчувствени и студени, колкото и ледения къс, обвил сърцето му преди почти една седмица, когато бе принуден да направи немислимото.

Преди да успее да го спре, порой от кървави картини премина зад спуснатите му клепачи. Не можеше да мисли за това сега. Не можеше…

— Нейт? — Той подскочи, сякаш бе прострелян, когато хладните й пръсти върху ръката му го изтръгнаха от тежките мисли. — Ще ме отведеш оттук, нали? Татко… Той ме изгони. Предполагам, не искаше да ставам свидетел на рухването на мама и мисля, че все още мога да я чуя… — Тя се задави.

И точно в този момент Нейт осъзна, че ужасните звуци, изтръгнали се от гърлото на Карла Морган, щяха да преследват завинаги не само него. Всеки, който ги беше чул, не би могъл да ги забрави никога.

По дяволите! Харесваше Пол Морган, смяташе го за добър и честен човек, но да бъде проклето копелето, задето не виждаше, че единствената му дъщеря също се нуждае от утеха. Само защото Али се държа смело и не си позволи да се срине като майка си, не означаваше, че вътрешно не е напълно опустошена. Проклет да бъде този мъж и защото го натресе в тази непоносима ситуация — да бъде единственият, който да предложи на Али утеха. Нейтън Уелър бе последният човек на земята, на когото би трябвало да възложат тази задача.

Поколеба се само миг, преди да завърти ключа на стартера и да потегли. Джипът изръмжа и се понесе с грохот по улицата, като всяка малка неравност на пътя изпращаше изгаряща болка в ранения му крак. Военните превозни средства не бяха конструирани да возят меко. Не, по дяволите! Правеха ги така, че да могат да минават навсякъде, без значение какво се намира под гумите им. Липсата на удобства беше цената, която се плащаше за високата им проходимост, но това в момента беше най-малкият му проблем. Можеше да се справи със своята болка — просто я отпъждаше, подобно на досаден комар. В края на краищата беше свикнал с нея. Така беше обучен. Бе живял с нея доста често през последните почти петнадесет години.

Но болката на Али бе съвсем друго нещо.

Когато й хвърли бърз поглед, все едно някой заби нагорещен железен юмрук в корема му.

Тя плачеше.

Най-накрая!

Сега, когато вече не трябваше да бъде силна за пред родителите си, най-сетне бе позволила на сълзите да потекат и те се стичаха в сребристи потоци по меките й бузи. Гърдите й се тресяха от неизмеримата мъка, но от устните с цвят на праскова не се отронваше нито звук, с изключение на няколкото накъсани ридания, които тя бързо потисна, като че ли външно можеше да си позволи да покаже само толкова емоции. Сякаш все още трябваше да бъде внимателна, силна, издръжлива.

Но не биваше да го прави. Не и с него. Обаче не можеше да й го каже, заради изгарящия възел, стегнал гърлото му.

Искаше му се да извика, че съдбата е жестока кучка. Да вилнее, да крещи, да сипе удари наоколо. Но каква полза щеше да има от това? Никаква. Така че преглътна буцата от мъка и гняв и попита:

— На някое по-специално място ли да те откарам?

Младата жена се обърна към него. Големите й кафяви очи го гледаха измъчено и безпомощно.

— Да.

Той кимна.

— Знам такова.

След двадесет минути в ада, принуден да гледа как Али се опитва да се вземе в ръце, за да не се пръсне на хиляди кървави парченца, които щяха да се врежат в него толкова дълбоко, колкото наранена бе и тя, той насочи джипа по тесен крайбрежен път покрай високите кафяви класове на морския овес, докато накрая спря пред дървена ограда, посивяла и ронеща се след годините, през които е била изложена на въздействието на слънцето и соления бриз.

Хрумна му, че двамата с оградата си приличат. Бяха износени от живота, който водят, и очукани, с толкова много белези, че не приличаха дори малко на онова, което са били в началото. И въпреки това продължаваха да стоят изправени.