Читаем Совата полностью

Изведнъж Мириам си припомни предната вечер. Зиги. Прекрасните му очи насреща. Не знаеше какво да прави. Наистина бе взела решение. Искаше да живее почтено. Налагаше се да признае на Юханес. Ала срещата с него я разколеба. Пълно обслужване и усмихнатото му, открито лице срещу нея. Нямаше начин. Не сега. И за какво е всичко това? Да не би все пак да имат годишнина и тя да е забравила? Запознали се бяха през лятото. Решиха да се съберат и го обявиха във Фейсбук, като пубери — обвързани — на осемнайсети август, това е тяхната дата, нали? Не, друго беше.

— О, почти забравих. — Юханес се изправи засмян.

Върна се и застана с ръце зад гърба, както правеха някога, когато се случеше да ѝ купи нещо. Лявата или дясната ръка избираш?

— Да не би да имам рожден ден?

— Не, но няма ли все пак да ми позволиш?

— Подарък ли си ми купил?

— Да, лявата или дясната ръка?

— Лявата — промърмори с усмивка Мириам, като се бореше с нечистата си съвест.

— Заповядай!

Юханес постави пакетче на масата пред нея.

— Защо не си на работа? — попита тя.

— Няма ли да го отвориш?

— Ще го отворя, разбира се, но се чудех защо не си в болницата.

— Имам добра новина.

Той седна.

— О, кажи ми я! — помоли Мириам.

— Първо го отвори — засмя се Юханес.

Тя разопакова бавно току-що получения подарък. Не беше лесно. Да заглуши чувството на вина. Да си държи устата затворена. Махна хартията и отвори кутийката.

— О! — възкликна, още леко замаяна. — Благодаря!

— Фитнес гривна. Показва колко дълго си тичала. И пулса ти. За тренировките.

— Супер! — възхити се Мириам. — Гривната е… страхотна!

— Нали искаше такава?

— Много! Благодаря, Юханес. Страшно мило!

Гласът ѝ прозвуча странно. Сякаш не идваше от нея, а от другаде. Отношенията им кога бяха станали такива? Между нея и Юханес. Винаги ли е било така? Никога ли не е била вярна на себе си?

Гласът, отекнал над масата, беше пълна противоположност на снощния.

Значи ще участваш?

Ще участвам, разбира се!

Сигурна ли си?

Господи, как е възможно да се съмняваш? Щом трябва да се спасяват невинни животни от лабораторията.

Прекрасно! Утре вечер имаме среща. Ще успееш ли да дойдеш?

Естествено, че ще дойда.

— А защо не си на работа? — прокашля се Мириам и се помъчи да скрие зад ръба на чашата с кафе лицето си, защото ѝ се струваше, че изражението ѝ е престорено.

— Както ти казах, имам добри новини.

— О, прекрасно!

— Избраха ме за годишната конференция в Сидни. Лекарският семинар, нали знаеш? — гордо се усмихна той, а очите му блестяха.

— Уау! Това е… невероятно!

— Да, така е. Гласяха Сюне — не искам да злословя, но да, избраха мен. Нали разбираш какво означава това?

Лицето му все така грееше.

— Разбира се — потвърди Мириам.

— Главен лекар след няколко години. Не вярваше, нали?

— Не — призна Мириам. — Всъщност вярвах. Поздравления, Юханес!

Мириам вече не знаеше как да реагира.

— Благодаря. Длъжен бях да те попитам. Не мога просто така да изчезна. В смисъл, че не е редно да те натоваря с Марион и всичко останало.

— Какво имаш предвид?

— Пътувам в понеделник. Семинарът продължава две седмици. Съжалявам, задето те предупреждавам толкова късно, но става въпрос за годишната конференция. Съгласна ли си? Имаш ли нещо против?

Бавно ѝ се изясни. За какво е било всичко това. Покривката на масата. Поднесеното кафе. Изненадващият подарък без повод. Фитнес гривна. Нямаше рожден ден или забравена годишнина. На Юханес му предстоеше да замине скоро и се чувстваше виновен.

— Става ли? Ще ми се сърдиш ли?

— Пътуваш за Австралия в понеделник и ще отсъстваш две седмици?

— За Сидни — ухили се той.

— Разбира се, че няма да ти се сърдя.

— Ще се справиш ли? С Марион.

— Да, за бога, то се знае. Мога да разчитам на мама. Няма проблем!

— Благодаря ти, Мириам — хвана ръката ѝ той.

За първи път, откакто се бяха запознали, Мириам чувстваше близостта му неестествена, но не се дръпна.

— Няма ли да си я сложиш?

— Моля?

— Няма ли да я пробваш? Гривната.

— Ъъъ, да, разбира се.

Мириам затегна фитнес гривната на китката си.

— Отива ти.

— Мислиш ли?

— Определено.

Той стисна ръката ѝ, тя също колебливо стисна неговата.

— Според мен трябва да го отпразнуваме. Какво ще кажеш? Освободиха ме за целия уикенд. Марион може да остане още една нощ при баба си и Ролф. Да хапнем навън. Довечера.

Ще дойдеш ли?

Естествено, че ще дойда.

— Би било страхотно. — Мириам си прочисти гърлото, отдръпна си ръката и надигна чашата с кафе. — Само че обещах на Юлие…

— И тази вечер ли?

— Да — кимна тя. — Глупаво от моя страна, но тя не е добре. Всъщност е доста зле.

— Виж ти!

— Може би утре?

— Утре също е чудесно — изправи се Юханес. — Трябва да се обадя на татко.

— Разбира се.

— Годишна конференция в Сидни! Какво ли ще каже? Сигурно ще е горд.