Читаем Совата полностью

Устоя на изкушението. Желанието просто да прати всичко по дяволите беше силно. Да го последва в апартамента му. Да пролази под завивките му и да остане там завинаги, но за щастие, се справи. Сдържа се. Не можеше да го причини на Юханес — помнеше как, довършвайки поредната халба бира, си помисли: Първо трябва да поговоря с него, преди да направя нещо, преди да сме преминали границата, трябва да поговорим, трябва да му кажа, заслужава. Устоя. Слава богу. Сега си беше вкъщи. Прекрасно. Протегна ръце над главата си и погледна часовника. Единайсет и петнайсет. Дълго бе спала. Повдигна глава от възглавницата, но се наложи отново да я отпусне. Бе прекалила с бирата, слепоочията ѝ пулсираха. А дали не завърши с няколко текили? Най-вероятно.

Разкошна вечер. Страхотна вечер. Мириам Мунк отдавна не се бе чувствала така. А дали въобще някога бе изпитвала нещо подобно? Такава радост. Такава… да, лекота. Не и доколкото помнеше. Единайсет и петнайсет. А от кухнята долиташе мирис на закуска.

Изпълзя от леглото и влезе под душа, приятната топла вода се стичаше по главата и тялото ѝ. Обикновено не страдаше от толкова продължителен махмурлук. Колкото и да изпиеше. Не като някои нейни приятелки, които оставаха с дни в леглото и обсебени от силна тревожност, не смееха да излязат навън. Вземаше си топъл душ, хапваше и отново влизаше във форма. Някога ѝ завиждаха. Приятелките ѝ. Задето никога не ѝ става особено лошо, независимо колко до късно стои и какво пие. Едно време. Тогава купонясваха четири дни в седмицата, едва ли не живееха по баровете. Беше отдавна. Старата Мириам. Но не и новата Мириам — добрата майка, с подово отопление в банята, с карта за фитнес „Сатс“ и вградени лампи. Тя взе кърпа и в момента се радваше, че разполага с това удобство — подовото отопление в банята. Беше едва октомври, но като че ли зимата вече бе започнала. През цялото време ѝ беше студено, измръзваше до костите, копнееше за пролетта. Топла струя вода по врата и топъл под. Това помагаше. И още една топлина. В цялото ѝ същество. Божичко, каква глупачка! Като тийнейджърка. Подсуши си косата пред огледалото и поклати глава, но забеляза усмивката си. Често ѝ се случваше напоследък, хващаше се да го прави. Главата ѝ беше в облаците, само седеше и се усмихваше.

Току-що сварено кафе. Единайсет и петнайсет.

Мириам уви косата си в кърпата, облече си хавлията, излезе от банята и се стресна при вида на усмихнатия Юханес в кухнята, зает с приготвянето на закуска. Беше подредил масата. Сок, пресен хляб, сирена, дори бе изнамерил бяла покривка.

— Здравей, скъпа! — поздрави я той и лекичко я целуна по бузата, след което отново застана пред печката. — Варени или пържени предпочиташ яйцата?

Мириам стоеше по хавлия насред кухнята и се чудеше какво става. Петък, единайсет и петнайсет. Защо не е на работа?

— Пържени евентуално? — Забеляза, че прозвуча като въпрос.

— Седни, кафето пристига. Нали искаш кафе? Късно ли си легна снощи? Навън ли беше.

— Ъъъ… да — отвърна Мириам и седна, все още объркана.

Дали не е пропуснала нещо? Нещо да е забравила? Да не би да е рожденият ѝ ден? Или имаха някаква годишнина? Той защо не е в болницата?

— Искаш ли мляко в кафето?

— Какво?

— Мляко в кафето. Не си ли се събудила още?

— Ъъъ… не.

Мириам продължаваше да не разбира какво се случва. Юханес се приближи усмихнат и остави кафето на масата пред нея. Отново я целуна по бузата и се върна пред печката.

— Окъсня ли снощи?

— Малко — колебливо призна тя и поднесе чашата към устата си. — Защо?

— Просто така. Чудех се — отвърна надвесеният над тигана Юханес. — Вчера говорих с Мариане и тя каза, че Марион е при нея, а ти ще излизаш с приятелка. Хубаво ли прекара?

— Юлие — неуверено кимна Мириам и съвестта я жегна.

— А, да, Юлие, приятелката ти от едно време. Как е тя?

— Добре — промърмори Мириам над ръба на чашата. — Познаваш я. Има проблеми с едно момче, трябваше да се разведри.

— Хубаво е, че си се отзовала тогава.

Усмихнат, Юханес донесе тигана на масата и сложи яйцата в чинията ѝ.

— Да.

Тя наистина беше объркана. Не помнеше откога не бяха закусвали заедно. Във всеки случай закуската не включваше подобно обслужване. Защо не е на работа?

— Телефонът ти не работи ли? — поинтересува се Юханес и седна.

— Става нещо с него — смотолеви Мириам. — Получавам някои съобщения, а други — не и май се губят повиквания, нямам представа на какво се дължи. Защо питаш?

— Ами опитах се да ти се обадя, но не отговори.

— Не съм разбрала — излъга тя, а угризенията започнаха сериозно да я измъчват.

Главоболието, което душът беше успокоил, отново се прокрадна.

— Сигурно има проблем с плана ти. — Юханес ѝ напълни чашата със сок, без да спира да се усмихва. — Или е необходимо обновление. Сигурно не е трудно да се поправи.

Отряза тънко парче сирене и го сложи върху филията си.