Читаем Совата полностью

— Ами същото и за мен — сви рамене красивото момче.

— Сигурно трябва да се прибираш? — Мириам занесе бирите на масата.

— Изобщо не трябва. А ти?

— Не — отвърна решително тя и лекичко чукна чашата си о неговата.

Спокойно заведение с тиха музика и приглушена светлина, и сепарета, където да се скрият. Мириам плъзна ръка по масата и усети как топлите му пръсти се сплитат с нейните.

— Важен ли беше разговорът?

— Просто Якоб.

— Кой е Якоб?

— Запознахте се — усмихна се Зиги.

— Sorry — изкикоти се тя над ръба на халбата.

— Ами да — засмя се той. — На купона у Юлие. С кръгли очила. Обича хубавите дрешки.

— О, да, разбира се — припомни си Миа.

Момчето, направило непохватен опит да флиртува с нея, преди да разбере, че има дъщеря.

— Значи според теб ние трябва да… — той колебливо я погали по бузата.

— Да, Йон-Сигвар — кимна Миа. — Според мен трябва. Естествено, ако си съгласен.

Той се засмя под перчема си.

— Стига да не ме наричаш Йон-Сигвар.

— Дадено! — засмя се и Миа.

— Само… — понечи да каже нещо Зиги, обгърна халбата си с ръце и се вгледа в нея.

— Какво?

— Хм, да предположим, че откриеш у мен неща, които не ти харесват — вдигна очи към нея.

— Ами да рискуваме! Нищо чудно и ти да откриеш у мен такива неща.

— Съмнявам се.

— Глупчо! — не преставаше да се усмихва Мириам.

— Не, сериозно — тонът му бе почти тържествен.

— Какви ги говориш?

— Усещам, че те поставям в трудно положение. С Марион и всичко останало…

— Аз съм възрастен човек — напомни му Мириам. — Марион ще го приеме добре.

— Да, но… — провлачи Зиги.

— Какво?

— Ами ако ти кажа, че се занимавам с неща, които е възможно да ме вкарат в затвора.

— Какво имаш предвид? — не схвана Мириам.

— Аз съм престъпник — заяви Зиги.

Мириам се засмя, после разбра, че хубавото момче всъщност не се шегува.

— Престъпник? Ти? Не мога да повярвам. Какво правиш? Обираш банки ли?

— Не точно банки — смигна той. — Но все пак…

Мириам изпита силно любопитство. Искаше да ѝ сподели нещо, но не знаеше как ще го приеме.

— Семейният живот и всичко това, не съм сигурен… може би начинът ми на живот не е подходящ… Не знам.

Пръстите му шареха по чашата.

— Така ли?

Мириам очакваше да ѝ замигат червени лампички, имаше инстинкт за такива работи, но не видя нито една. Момчето, седнало срещу нея, излъчваше единствено доброта.

— Харесвам те, Мириам. — Той я хвана за ръката.

— И аз те харесвам, Зиги — откликна Мириам.

— Значи, ако ти разкрия една тайна, ще го понесеш?

— Убедена съм. Да не си убил някого?

— Какво? Не, Боже мой, за какъв ме мислиш?

Зиги сбърчи вежди.

— Ами не знам — призна Мириам. — Каза, че ще влезеш в затвора, а не обираш банки. Какво да си мисля?

Беше попрекалила с алкохола. Сега го усещаше. Думите ѝ излизаха от устата, без да са минали през ума.

— Добре — поде Зиги, явно най-накрая се беше решил. — Помниш къде се запознахме, нали?

— Организацията за защита на животните — кимна Мириам.

— Да, съвсем невинно, нали?

— Напълно — усмихна се тя.

— Да, нали? Но за мен никога не е било достатъчно.

— Кое?

Очевидно се беше престрашил.

— Хора, които не се отнасят добре с животните. Ненавиждам ги. Нали разбираш какво имам предвид?

— Естествено.

— Не, не мисля, че разбираш напълно: ненавиждам ги.

Не бе виждала очите му такива.

— Значи сме двама — увери го тя.

— Не, Мириам. Аз ги ненавиждам — повтори Зиги през стиснати зъби.

— За това ли говорим? Това ли те прави „престъпник“?

Мириам изобрази кавички с пръсти.

— Да, в очите на властите — уточни Зиги и взе телефона си от масата, написа нещо и го плъзна към нея.

Старо заглавие във „Ве Ге“:

— Ти ли си бил? — изненада се Мириам.

Зиги кимна.

— Фермата „Льокен“. Онова стопанство в Мюсен, където развъждат кучета и котки и ги продават за опити в чужбина.

Той отново кимна.

— Нападнали сте ги посред нощ. Спасили сте много животни.

— Да — потвърди Зиги.

— Носели сте оръжие, доколкото помня. Един човек е бил застрелян, от вашите ли беше?

Той изправи гръб и погледна по-меко.

— Не ние открихме огън — заяви Зиги.

Мириам побутна обратно телефона през масата и се подсмихна.

— Това ли се страхуваше да ми кажеш?

Той кимна.

— Боже мой! — изхихика тя. — Дай ми пушка и идвам с вас.

— Наистина ли? — попита Зиги, видимо облекчен.

— Шегуваш ли се? — отвърна тя. — За бога! Такива хора… Когато и да е. Където и да е. Да, казах ти — дай ми оръжие и идвам.

Зиги се усмихваше широко.

— Ама сериозно ли?

— Разбира се — засегна се Мириам. — Срещу кого мислиш, че седиш? За това ли беше разговорът?

— Кой разговор?

— Този преди малко с… онзи… Юаким?

Зиги кимна под перчема си.

— Какво се каните да направите?

Той се огледа — моментна параноя — като че ли някой в тъмния локал се интересуваше от разговора им.

— Ново място. — Зиги набра нещо на телефона си и ѝ го подаде.

Мириам не схвана какво точно ѝ показва.

— Какво е това? Ферми „Атлантис“?

— Фармацевтична компания.

— Ферми „Атлантис“? Ужасно име! — смигна Мириам. — Не им ли дават по-шикозни имена: „Новартис“, „Астра Зенека“, „Пфайзър“?