Две фотографии. Почти еднакви. Свещи, подредени във формата на пентаграма. Постеля от пера. На едната лежеше котка. На другата — куче. Лапите им бяха разположени в същата неестествена поза като ръцете на Камила Грийн. Една нагоре. Една надясно и надолу.

— Близо до катеричката ли ги видя? — тихо попита Миа.

— В магазина имаше вълци — отново започна да бълнува мъжът с каската.

— Джим? — повика го Миа. — При езерцето ли? До червената лодка?

Изглежда отново бе загубил самообладание при вида на снимките.

Започна да си удря главата и се вторачи в стената.

— Мария Тереса — промърмори той.

— Джим? — Миа се опита да го накара да се опомни.

— Четири бели камъка.

— Джим, помниш ли къде направи снимките?

— Червената лодка. — Той заудря по-силно каската.

— Камила — припомни Мунк, очевидно напът да изгуби търпение.

— На същото място ли? — попита Миа. — По същото време?

— Мария Тереса — повтаряше мъжът. — Четири бели камъка. Пилето доброволно влезе в кошницата.

— Джим? — не се отказваше Миа. — Къде направи снимките? Кога? От едно място ли са? По едно и също време ли?

— Във вторник е най-разумно да се скриеш в банята — мъжът с бялата велосипедна каска явно окончателно бе изпаднал в умопомрачение.

В същия момент на вратата се почука и Анете Голи надникна в стаята.

Мия Крюгер погледна раздразнено светлокосата прокурорка.

— Грьонли се свърза с тях. — Голи кимна на Мунк. — Може ли да поговорим в коридора?

Мунк погледна Миа, а тя тръсна недоволно глава.

— Добре.

Възпълният следовател стана, излезе от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

31.

За щастие в „Юстисен“ нямаше много хора и си намериха маса, където да не ги безпокоят. Мунк, естествено, би предпочел да седнат отвън, за да пуши, но беше твърде студено.

Той си свали палтото и се настани срещу Миа, вече вглъбила се в записките си и с чаша бира на масата пред нея. Поръча си минерална вода и за момент се замисли дали не беше редно първо да обсъди разпитите с целия екип, но в тези мигове имаше нещо, винаги ги бе харесвал. Той и Миа в „Юстисен“. Достатъчно бе, че повика всички за ранно съвещание на следващата сутрин. И без това денят беше изключително тежък за целия екип.

— Е?

— Какво „е“? — Миа пресуши халбата, без да вдига очи от листовете на масата.

— Джим Фюглесанг. Не е нашият човек, тук сме единодушни.

Миа поклати глава, явно не ѝ се говореше.

— Не, естествено — отвърна тя, без да го поглежда.

Пациент от болницата в Дикемарк. Лекуван периодично. Оставили са го да се прибере вкъщи, но под лекарско наблюдение. Както винаги, Лудвиг Грьонли бе взел необходимите телефони, бе намерил точните хора и макар Мунк за миг да се бе поколебал дали да не задържи Джим Фюглесанг за през нощта, накрая реши да го остави под опеката на хората, дошли да го вземат.

— Мамка му, не разбирам тези снимки! — Миа за първи път вдигна поглед от записките си.

Тя махна на келнера и поръча още една бира и „Йегермайстер“. Седеше, захапала химикалката, с поглед, зареян някъде в пространството.

— Въпреки че съм виждала много странни неща.

— Същият ритуал, но с котка?! И с куче?! — възкликна Мунк и се загледа в нея.

Холгер Мунк бе един от най-умелите следователи в Норвегия, когато се касаеше за убийства, но понякога го налягаше чувството, че не е нищо повече от помощник на Миа Крюгер и работата му е единствено да я насочва към точната следа. Той въздъхна, прииска му се да запали цигара и изведнъж се сети, че е забравил да отговори на съобщението, изпратено му по-рано днес от Мириам.

Щеше да почака. Веднага се бе изпарила от ума му, щом намериха тялото на Камила Грийн в гората.

— Същата поза. Същият петоъгълник от свещи. Същата постеля от пера. Котка. И куче. Но да оставим това засега. — Той отпи глътка от бутилката пред себе си.

— Моля? — Миа се върна към действителността.

— Казах да го оставим засега — повтори Мунк.

— Защо? — попита Миа.

— Какво имаме? Две снимки. От същото място. Свещи. Пера. Котка. Куче. Дори лапите им са наместени под същия ъгъл като ръцете на Камила Грийн. Нали така? С това разполагаме.

— Да — отвърна тя.

Изпразни чашата с „Йегермайстер“, отпи глътка бира и остави химикалката на масата.

— Добре. С какво друго разполагаме? — попита Мунк.

— Бележката от шкафчето на Камила — отговори Миа. — Изпратих ти снимка, получи ли я?

Мунк кимна.

— „Харесвам те“. И сова.

— Рисунка на нещо, наподобяващо птица — поправи я Мунк. Не успях да различа дали е сова.

— А перата от сова?

— Да, да. Но както отбелязах, това е само предварително наблюдение. Криминалистите работят по уликите.

— И все пак… — Миа отпи от бирата.

— Напълно съм съгласен — кимна Мунк.

— Значи разполагаме и с това.

— Списъкът с контакти от Габриел — обади се Мунк.

— Точно така. Съобщението, че е добре, е изпратено от разсадника.

— Не непременно от самия разсадник.

— От същата мобилна клетка ли?

— Камила е изчезнала. И някой е взел телефона ѝ и е изпратил съобщение, че всичко е наред, от място близо до това, където са я видели за последно.