— Хората да поемат отговорност за убийство, което не са извършили. — Габриел хвърли поглед към опитния следовател до стената.

— Именно — потвърди Грьонли и закачи поредната фотография на стената до другите.

Бенедикте Рийс.

— Тя очевидно е съвсем сигурна — подхвърли Юлва и пъхна дъвка в устата си. — Анете Голи.

— Това би бил най-добрият вариант — усмихна се Лудвиг, окачвайки нова снимка над останалите.

Хелене Ериксен.

— Чухте ли нещо? — попита Юлва.

— Още не. — Грьонли залепи още една фотография.

Сесилие Маркюсен

— Надявам се да е той. Да разкриваме вече извършителя. — Младото момиче направи балонче с дъвката.

— Разбира се, но докато не получим потвърждение, е добре да са пред очите ни. Много народ.

Той въздъхна и се загледа в почти готовия колаж от снимки.

— Много гадно — кимна Юлва.

— Мислиш ли? — погледна я Лудвиг Грьонли.

— О, не — извини се младото момиче. — Не стената ти, нямах нея предвид, а целия случай. Гадно е, че са толкова много хората. Не знаеш откъде да започнеш, нали разбирате?

Усмихнат, Грьонли окачи и последната фотография и отстъпи една крачка назад, за да прецени дали е достатъчно прегледно.

— Кои са тези? — Юлва погледна любопитно снимките по стената.

— Хелене Ериксен — надигна се Лудвиг. — Директорката и основателка на дома.

Юлва кимна.

— Паулус Мортенсен. Да кажем, дясната ръка на Хелене. На двайсет и пет. Бивш пансионер, сега е нещо като момче за всичко.

— Ясно.

— Двама учители — продължи Грьонли, като ги посочи. — Карл Ериксен. Ева Дал.

— Що за хора са? — попита Юлва.

— Мунк и Ким разпитваха учителите, така че засега не знаем. Жалко е обаче.

— Кое е жалко? — не разбра младото момиче.

— Че не анализирахме резултатите и не ги обсъдихме всички заедно. Имам чувството, че тук е малък хаос, но както и да е.

Побелелият мъж отново отстъпи назад и се загледа в снимките.

— Само момичета ли са? — полюбопитства Юлва.

— Моля? — Грьонли се бе вглъбил в мислите си.

— Обитателите. Домът само за момичета ли е?

— Не, по принцип не — отвърна Грьонли. — Нали така, Габриел?

— Не, домът е предвиден и за двата пола. Има и къща за момичета, и къща за момчета, но в момента там по някаква причина живеят само девойки. Не стана ясно защо, нали, Лудвиг?

Той хвърли поглед към Грьонли, който поклати глава и се почеса по врата.

— Значи, тези осем момичета са обитателките на дома? — посочи ги Юлва.

От джоба на Габриел се разнесе писукане. Той внимателно измъкна айфона си и го погледна. Искаше да чуе какво казва Лудвиг, но при вида на полученото съобщение от стаята се изпариха и снимките, и колегите му.

Отне му няколко мига да осъзнае какво е прочел.

Скункс?

Не помнеше откога не бе получавал вести от стария си приятел. Бързо написа отговор.

Не минаха много секунди, преди да му отговорят.

Отвън?

Габриел бързо написа следващия есемес.

И този път отговорът дойде светкавично.

Момичето с цвете в устата?

Камила Грийн?

Какво общо има с това Скунс, по дяволите?

Габриел стремглаво се изправи, смотолеви някакво извинение пред двамата си колеги, бързешком се измъкна от стаята и с все сила се втурна надолу по стълбите.

30.

— Десети октомври. Часът е 17.05. На място е началникът на Отдела за убийства на „Марибуесгата“ 13 Холгер Мунк и следовател Миа Крюгер.

— Бихте ли казали пълното си име? — Миа помоли мъжа с велосипедната каска и посочи диктофона.

Тя беше видимо превъзбудена и леко раздразнена и на Мунк му се искаше да ѝ каже да се успокои, но се сдържа.

— Джим — отвърна мъжа.

— Пълното ви име — повтори Миа и отново посочи диктофона.

— Това е името ми — боязливо възрази мъжът и погледна към Мунк.

— Пълното ви име, име и фамилия.

— Джим Фюглесанг — отговори мъжът с бялата каска и пак заби поглед в масата.

— Знаете, че имате право на адвокат, нали?

— Моля?

— Адвокат — повтори Мунк. — Искате ли на разпита да присъства адвокат?

— Пилето доброволно влезе в кошницата — каза човекът с велосипедната каска.

Миа погледна към Мунк, а той вдигна рамене.

— Значи се отказвате от правото си на адвокат?

Мъжът от другата страна на масата изгледа Мунк, сякаш не разбираше какво го пита.

— Аз я убих — заяви той и изведнъж изправи гръб.

— Кого? — Миа се приведе напред.

— Кого? — повтори Джим Фюглесанг, сякаш не разбираше въпроса ѝ.

— Да, Джим, кого убихте?

Беше се поуспокоила. Нещо у човека пред нея не ѝ позволяваше да се гневи. Очевидно не знаеше в какво се е забъркал.

— Кого убихте, Джим? — за пореден път попита тя, вече с по-мек тон.

Нямаше причина да се държат заплашително. Изглеждаше достатъчно уплашен и объркан.

— Онази във вестника.

— Коя във вестника, Джим? — намеси се спокойно Мунк.

— Онази върху перата.

— Камила ли?

Мина известно време, преди да се чуе отговор.

— Да — колебливо потвърди Джим Фюглесанг и отново сведе поглед.