— Добре — кимна Хелене.

Джобът на сакото на Мунк се разтресе. Беше изключил звука на телефона си заради разпитите, но както винаги, бе забравил да спре вибрацията. На дисплея се изписа името на Анете Голи.

— Да — вдигна Мунк.

— Май го хванахме. Говори ли с Миа? Опитала се е да се свърже с теб. Намерила е нещо в центъра по езда, но вече няма значение.

Талантливата прокурорка говореше толкова бързо, че Мунк не разбра половината ѝ думи.

— Какво казваш?

— Хванахме го — повтори Анете Голи.

— Кого?

— Имаме самопризнание.

— Какво?

— Да — продължи Голи, — току-що дойде. Под стража е. Намира се в „Грьонлан“. Призна за убийството.

— Идвам. — Мунк натисна червения бутон, взе си палтото подмишница и се затича към черното ауди на площадката.

28.

Мунк отвори вратата и видя, че Миа вече е там, в стаичката до залата за разпити. Анете Голи се беше облегнала на стената със скръстени ръце и усмивка на уста. Миа седеше на един стол, гризеше ябълка, още несъблякла коженото си яке, и по изражението на младата си колежка той веднага разбра, че не е напълно убедена.

— Какво имаме? — попита Мунк.

— Джим Фюглесанг7 — отвърна Анете Голи. — Трийсетгодишен. Живее в Рьойкен. На четирийсетина минути с кола от Хюрюмланския разсадник. Яви се на рецепцията преди по-малко от час. Призна, че е убил Камила Грийн.

— Фюглесанг? Това ли е истинското му име? — Мунк се загледа в мъжа, седнал в съседната стая.

— Да. Проверих го в регистрите. Вписан е. Не са измишльотини. По-рано е бил пощенски служител. В момента е на инвалидна пенсия, не знам защо, възложих на Лудвиг да проучи.

— Защо е с колоездачна каска?

— Не иска да я свали — вдигна рамене Анете Голи.

— Не ми се вярва да е той. — Миа отхапа от ябълката. — Хайде де, Холгер. Вестниците разгласиха случая тази нощ. Колко пъти сме го виждали? Хората искат да си признаят. Бог знае защо, но някои правят какво ли не, за да им обърнат внимание. Честно казано, не разбирам защо сме тук. Не получи ли съобщението ми, Холгер?

Мунк имаше чувството, че младата му колежка е страшно раздразнена.

— Цял ден водя разпити — оправда се той.

— Рисунката от центъра по езда. — Миа не сваляше поглед от мъжа с бялата каска.

— Каква рисунка? — попита Мунк.

Миа не отговори.

— Анете? — извъртя се Мунк.

Светлокосата прокурорка поклати глава. Самата тя бе раздразнена от твърдението, че напразно е извикала Миа и Мунк. Държеше папка, която очевидно не бе показала на Миа, чакаше да дойде и Мунк.

— Не съм малоумна. — Анете постави две снимки на масата пред тях. — Джим Фюглесанг. На трийсет и две. На инвалидна пенсия. Носи колоездачна каска и отказва да я свали. Идва тук. Признава за убийството. Да, разбира се, и аз не съм толкова наивна, ясно ми е, че се правят фалшиви самопризнания. Нямаше да ви се обадя, ако не носеше това.

Тя посочи с пръст току-що извадените снимки. За пръв път Миа откъсна очи от мъжа в съседната стая и се взря във фотографиите.

— За бога! — възкликна Мунк.

— Нали! — тържествуващо възкликна Анете Голи.

— Какво по…? — Миа се обърна към Анете.

— Нали? — повтори тя, скръствайки ръце пред гърдите си.

Две снимки. Не съвсем на фокус, но изображението беше съвсем ясно и не будеше никакво съмнение.

— Не разбирам — промълви Миа.

— Казах ви, че го хванахме — усмихна се Анете Голи.

— Хубаво — изправи се Мунк. — Да чуем какво има да каже извършителят.

29.

Габриел Мьорк седеше в заседателната зала, а Лудвиг Грьонли лепеше снимки на стената. Не каза на никого, защото не искаше да изглежда като превъзбудено момченце, но младият хакер бе прекарал страшно вълнуващ ден на работа, сигурно най-хубавия, откакто го бяха назначили.

Пуснаха го извън участъка. Присъства на разпитите в Хюрюмланския разсадник, по принцип привилегия на Мунк, Миа, Ким Колсьо, но важността на случая или може би по-скоро количеството свидетели, които трябваше да разпитат наведнъж, бе принудил Мунк да изпрати там всички, всички, с изключение на Юлва — тя държеше фронта в участъка и очевидно много им завидя, когато тръгваха.

Габриел я разбираше. Първите месеци той също се чувстваше изключен — руганите и кодовите думи на останалите от отдела, неща, непонятни за него, но сега беше различно. Един вид кръщение. Усмихна се на себе си и отпи глътка от колата на бюрото, а в същия миг влезе Юлва и си придърпа стол до неговия.

— Значи все пак продължавате? — попита момичето с късата прическа и се взря в Грьонли, който тъкмо бе закачил снимка на една от пансионерките в разсадника и отбелязал името ѝ отдолу.

Исабела Юнг.

— Защо „все пак“? — попита Габриел.

— Ами нали го заловихме?

— Не сме сигурни — отвърна Лудвиг Грьонли, залепи още една снимка и написа под нея име.

Паулус Монсен.

— Анете май е напълно убедена — възрази Юлва, отново давайки повод на Габриел да изпита приятното чувство, че не е най-новият член на екипа; Лудвиг се обърна и изгледа късо подстриганото момиче.

— Случвало се е много пъти — обясни ѝ възрастният мъж и взе още една снимка от масата.

— Кое? — не схвана Юлва.