Читаем Совата полностью

Тук. В Норвегия. Докато обикновените хора са ставали сутрин, махали са на близките си на раздяла, ходели са на работа, бъбрели са си на обяд, вземали са децата си от детска градина, вечеряли са, вършели са къщната работа, гледали са новини, лягали са си по леглата, гасили са нощните лампи в очакване на следващия обикновен ден, седемнайсетгодишната Камила Грийн е била затворена някъде, почти уморена от глад, уплашена до смърт, съвсем сама.

Миа Крюгер отново отпи глътка „Гинес“, стисна устни и с всички сили се опита да го отблъсне, да не му позволи да я прати там, където бе пребивавала допреди по-малко от двайсет и четири часа. Онзи мрак.

Ела, Миа, ела.

Не.

Да, ела, Миа.

Не, не сега.

Можем да бъдем заедно.

Не, Сигри, трябва…

— Още едно?

Застаналият пред нея сервитьор я върна към действителността.

— Какво?

— Искате ли още? — попита възрастният мъж с папийонка и посочи празните чаши на масата.

— Да, благодаря. — Миа успя да наподоби вяла усмивка.

Възрастният сервитьор кимна вежливо, веднага се върна с още две чаши и се изгуби в помещението.

По дяволите.

Миа пъхна папката със снимките в чантата си и с треперещи пръсти изпразни малката чашка ликьор.

Дяволите да го вземат.

Изглежда го бе изгубила. Онова, необикновеното. Способността да вижда скритото за другите. Причината Мунк да я вземе от Полицейската академия, преди дори да е завършила. Сигурно психологът с рехавата брадичка е прав.

Според мен работата ти те разболява.

Твърде си загрижена.

Едва не те убива, така ми се струва.

Миа остави химикалката върху бележника и си облече якето. Учтиво кимна на портиерите и се шмугна на тротоара, за да подиша чист въздух. Седна на един стол отвън и се загледа в двама пияни предприемачи, които пушеха и обсъждаха някаква сделка от деня.

Гласи я.

Беше се опитала да пропъди тази мисъл, но сега я обземаше крадешком.

Гласи я. Руса перука. Цвете в устата. Разкрасява я. Приготвя я. Камила. Гола е. Девицата. Трябва му за нещо. Има нещо, което не виждаме.

Миа се запрепъва покрай портиерите към масата си и отново допря химикалката до листа.

Той?

Или са повече от един?

Махна на сервитьора и той дойде с пълни чаши. Усети как умът ѝ се отприщва в синхрон с отнемащия нервозността на тялото ѝ алкохол. Химикалката тръгна по-леко по листа. Тук има нещо. Телефонът ѝ вибрираше на масата, на дисплея пишеше „Холгер“, но тя го остави да си звъни.

Нещо не сме забелязали.

Миа отпи от бирата и се опита да проникне по-надълбоко.

Перуката. Защо ѝ е сложил перука? Камила не беше светла. Затова ли? Руса? Руса ли трябваше да бъде? Защо? На седемнайсет години. Млада. Скандинавка. Руса. Слаба? Дали я беше държал гладна, защото искаше да е по-слаба? Затова ли я е държал в плен? За да изглежда така ли? Именно така? Сега химикалката на Миа се стрелкаше бързо по листа, а помещението беше изчезнало. Трябва да изглежда така. Иначе няма смисъл. Не може да я положи между свещите, ако не изглежда по този начин. Затова лежи там. Перуката. Руса и слаба. Не е тя. Не бива да бъде себе си. Там не лежи Камила. Там лежи друг. Кой? Кой си ти?

Без да забележи, Миа изпразни чашата с „Йегермайстер“, а ръката ѝ продължи да пише.

Дар.

Свещите и перата.

Това е опаковката.

Цветето.

Тя е подарък за някого.

— Още?

Миа объркано вдигна очи от бележките си, не разбираше къде е. Намираше се близо до нещо, някъде там дълбоко, но действителността пак я пробуди.

— Още едно? — попита сервитьорът.

— Да — отвърна припряно тя и се опита да се върна на същото място, но чувството си бе отишло — само пияни хора с халби по сепаретата — и чак сега забеляза колко много е изпила, едва виждаше дисплея на телефона си.

Мунк.

Звънял е шест пъти.

И е изпратил съобщение.

Къде си? Обади се.