— Ако още бях следователка — Миа отново се усмихна, сядайки на дюшека до прозореца, — бих заключила, че щом самият Холгер Мунк се отбива случайно в неделя следобед с папка със снимки, там, сред хората, се е случило нещо наистина ужасно, а в управлението са отчаяни и ме връщат на работа.

Мунк се отпусна на белия стол без крака.

— Струваше ми известно усилие — кимна той.

— Значи, трябва да благодаря на теб. Това ли искаш да кажеш?

Мунк пак потърси иронична нотка в гласа ѝ, но и сега не намери такава. Звучеше облекчена, дори доволна. Мъртвият поглед, който го посрещна на вратата, слабо се оживи и сякаш оценяваше, че е дошъл.

— Какво имаме? — попита тя и остави кърпата на пода.

— Веднага ли искаш да видиш, или ще чуеш какво мисля аз?

— Наложително ли е да избирам? — Миа взе папката от масата.

Мунк видя как очите ѝ се променят, когато я отвори и започна да реди снимките на пода пред себе си.

— Намерихме я вчера преди обед — подхвана той. — В най-отдалечената част на Хюрюмлане. Няколкостотин метра навътре в гората. Някакъв турист, не — ботаник, се натъкнал на нея, искал да заснеме растение, намерил я е в това положение, посред…

— Ритуал — вметна отнесено Миа.

Мунк мълчеше, докато Миа подреждаше последните снимки.

— Прави такова впечатление, но…

— Какво? — За момент Миа вдигна очи от фотографиите.

— Да млъкна или…? — Мунк имаше усещането, че ѝ пречи.

— Не, извинявай, продължавай — промълви тя, отвори шишето с арманяк, оставено на пода, и напълни мръсната чаша до ръба.

— Както изглежда и както самата ти отбеляза, явно е ритуал — подхвана Мунк. — Перуката. Перата. Свещите. Положението на ръцете.

— Пентаграма — отбеляза Миа.

— Да, и Юлва каза така.

— Юлва ли?

— Прехвърлиха Шире. А тя тъкмо беше завършила Академията, така че…

— Като мен, нали? — подсмихна се Миа и отново сведе поглед към фотографиите.

— Не, ти така и не завърши — поправи я Мунк.

— И? Каква е сделката?

— За Юлва ли?

— Не, за мен. — Миа вдигна една от снимките. — С Микелсон. Какво се разбрахте този път? Нека позная. Връщат ме, ако обещая да продължа терапията.

— Да. — Мунк се надигна.

— Пуши вътре. Тук някъде има пепелник, в някой от шкафовете там горе — посочи Миа, без да откъсва поглед от снимките.

— Камила Грийн — обади се Мунк, след като отново седна и си запали цигара. — Седемнайсетгодишна. Дете от дом. Преди три месеца е подаден сигнал, че е изчезнала от някаква институция за младежи със затруднения, разсадник.

— Цветето в устата — забеляза Миа.

— Според първия доклад от аутопсията в стомаха ѝ е имало храна за животни.

— Какво? — Миа вдигна очи към него.

— Гранули — уточни Мунк.

— Мамка му. — Тя пак се загледа в снимките.

Отпи още една щедра глътка от чашата с алкохол. Сега очите ѝ бяха далечни — много пъти я бе виждал такава. Не беше там. Беше потънала дълбоко в мислите си и Мунк имаше чувството, че присъствието му в стаята изобщо не е необходимо, можеше просто да я остави сама.

Дори не забеляза, когато телефонът му иззвъня и той излезе на балкона, за да вдигне.

— Да? Мунк е на телефона.

— Обажда се Лудвиг. Свързахме се с нея.

— С кого?

— С Хелене Ериксен. Жената, подала сигнал за момичето. Ще дойде. Вече е на път.

Влезе вътре. Миа вече бе изпразнила чашата и отново я беше напълнила.

— Е? — заговори я Мунк.

— Какво „е“? — Тя го изгледа със замъглен поглед.

— Какво мислиш?

— Ще дойда утре. Сега искам да остана сама с тях.

— Добре. Сигурна ли си, че ще се справиш? Да ти донеса ли нещо за ядене?

Миа му махна да върви, без да вдига поглед от снимките.

— Тогава ще се видим утре.

Тя кимна разсеяно.

Мунк си завърза обувките, затвори внимателно вратата зад себе си, спусна се по стълбите, отключи колата и подкара към „Марибуесгата“.

12.

Застаналата под уличния фенер до стадион „Бишлет“ четирийсетгодишна жена в червено ватирано яке видя как от сградата излиза пълен мъж, загърнат в бежово палто. Мъжът запали цигара и сякаш се замисли, преди да се качи в черното ауди и да потегли.

— Какво чакаме?

Момчето до нея, с двайсет години по-младо, се огледа нервно и си дръпна шапката върху ушите.

— Замръзвам.

— Стой мирно. — Жената пъхна ръка в джоба, за да се увери, че още е там.

Гривната.

— Толкова ли е трудно? — Момчето запали с треперещи пръсти ръчно свитата цигара в ъгълчето на устните си. — Нали щеше да ни даде пари?

Жената в червеното ватирано яке съжали, задето бе взела това младо момче — та те всъщност не се познаваха — трябваше сама да го направи, тоест да го е направила много отдавна.

Сгуши се в якето и се вгледа в апартамента на третия етаж: там блещукаше слаба светлина, значи си е вкъщи, там е, но сякаш нещо не беше наред.

— Имам нужда от боцкане — момчето се закашля.

— Стой мирно — повтори жената в червеното яке, но самата тя я усещаше.

Липсата на иглата, която да прекрати мъките и да я дари с нужната ѝ топлина.

— Покажи я! — младото момче протегна ръка.

— Кое?

— Гривната. Нали каза, че ще ни даде пари за нея?

Жената отново погледна към прозорците и показа на момчето съдържанието на джоба си.