Читаем Совата полностью

Октомври в Осло. Зимата наближаваше и при нормални обстоятелства щеше да завърти ключа в кухнята, управляващ температурата в целия апартамент, за да е топло на Марион, когато излезе сънена от стаята си, и да не измръзне, докато закусва на кухненската маса. Съвестта ѝ отново се обади. Не беше добър човек, нали? Отиде на купона. Съгласи се да пийнат в „Интернашунален“. Отгоре на всичко прие да дойде тук, седя будна цяла нощ на чужд диван, пи червено вино и с часове разговаря за неща, които не помнеше да е обсъждала с другиго. За татко. Развода. Как се е чувствала. За Юханес. Смътното усещане от последните години. Избрала го е, за да се измъкне, в знак на протест, родила е твърде млада от мъж, пълна противоположност на баща ѝ.

Мириам запали цигара, напипа телефона си в захвърлената под масата чанта и за пореден път усети смътно угризение, докато проверяваше за съобщения, само че нямаше нищо. От Юханес. Никакво „липсваш ми“. Нито „къде си?“. Едно съобщение от майка ѝ — само: „Може ли Марион да остане още една нощ? Иска утре да я изпратим на училище.“

Мириам написа отговор: „Добре, мамо, разбира се. Целуни я от мен.“ Остави телефона и заразглежда плакатите наоколо, сгушена под завивката.

Свободата на животните е наша свобода.

Спрете фермата „Льокен“.

Плакат със снимка на затворена в клетка, изпосталяла котка във ферма в Мюсен. Норвежци печелят пари, като купуват кучета и котки, държат ги в клетки и после ги продават в чужбина за опитни животни.

Така се бяха запознали.

Лицето и тя.

Зиги.

У Миа пак се прокрадна угризение, но така и не успяваше да реши. Дали да стане, да се облече, да си вземе такси до „Фрогнер“ и да се приготви да посрещне Юханес от нощното му дежурство в болницата като добра любима и добра майка, каквато е редно да бъде, или да остане завита в малкото, но преизпълнено с живот жилище, което толкова много ѝ напомняше за някогашния ѝ начин на живот.

Спрете фермата „Льокен“.

Там се запознаха. В организацията за защита на животните на „Мосевайен“. Защото чувстваше, че трябва да направи нещо с живота си. Не само да бъде майка. Тове и Кари, прекрасни момичета — мислеха само как да се грижат за котките, които никой не иска. Да ги хранят. Да ги галят. Стараеха се те да разберат колко са важни. Макар да ги бяха използвали за украшение и после да ги бяха захвърлили в канавката, на някои хора не им е безразлично. Някои хора ги обичат. Това ѝ беше достатъчно. Да си почине от ежедневието. Да се погрижи за някого.

После ненадейно се появи той.

Лицето.

Зиги.

Имаше много доброволци, винаги гъмжеше от народ — някои идваха само веднъж, други често се връщаха, но тя веднага разбра, че той, Зиги, е нещо съвсем различно.

Първия път, когато дойде, Тове и Кари се държаха почти като малки момиченца — бузите им поруменяха, сякаш ги посещаваше звезда. В началото Мириам не проумяваше защо — той не се отличаваше особено от останалите доброволци.

Изобщо.

Но сега разбираше.

Мътните го взели.

Тя се пресегна за още една цигара и докато я палеше, вратата на спалнята се отвори.

— Здравей.

— Здравей — откликна на поздрава Мириам.

— Успя ли да поспиш?

Той си потърка очите, пристъпи внимателно, седна срещу нея и се загърна със завивката, която носеше.

— Не много, но успях. — Мириам се изчерви.

— Хубаво — усмихна се той и протегна ръка, за да си вземе цигара от кутията на масата.

Зиги запали, наклони глава настрани, погледна я над жарта на цигарата с красивите си, усмихнати очи и заговори по същество:

— Какво да правим, Мириам? Какво да правим с това?

Изведнъж ѝ призля. Взираше се в цигарата си и мълчеше. Въобразяваше си, че опиянението от нощта, прекарана с човек, с когото е вярна на себе си, ще отмине.

Когато се събуди. Ще изчезне.

— Имам нужда от кафе. Ти искаш ли?

С удоволствие.

— Не, време е да вървя.

Мога да стоя тук цял ден.

— Разбирам — усмихна се лицето. — Не ми се иска да те пускам, без да си закусила, но естествено, ти решаваш.

Не казвай нищо повече, защото ще остана.

— Трябва да тръгвам.

— Разбира се, направи, както смяташ за най-добре.

Когато, вече облечена, стоеше пред апартамента, Мириам Мунк осъзна, че ще бъде трудно.

Беше се влюбила.

Сериозно.

Не наужким.

У нея се бе загнездило тежко чувство, нещо абсолютно забранено, но въпреки това ѝ се струваше съвсем редно.

Може би ако не го потърси повече?

Спря такси и през целия път към къщи се опитваше да се хване за тази мисъл.

Ще мине.

И когато си отключи и влезе в празния апартамент във „Фрогнер“, почти бе успяла да убеди себе си.

Тове ще мине.

Остави ключовете върху масичката до входната врата, съблече се на път към спалнята, плъзна тялото си под завивката и заспа още преди да е положила глава на възглавницата.