11.

Холгер Мунк позвъни още веднъж, почука няколко пъти на вратата и вече се канеше да си тръгне, но вратата неочаквано се отвори и в пролуката се появи Миа.

— Колко е часът, та будиш хората?

Тя се усмихна кисело и го пусна да влезе.

— Неделя, четири часът — отвърна Мунк.

Свали си обувките и се огледа къде да си окачи палтото, но не видя закачалка, затова го остави на пода и последва Миа във всекидневната.

— Съжалявам за безпорядъка — извини се тя. — Още не съм успяла да подредя. Искаш ли нещо? Чаша чай? Още не пиеш алкохол, предполагам.

Мунк потърси подтекст в последното изречение, намек, че не са се виждали отдавна, че е трябвало да я посети по-рано, но не звучеше така.

— Тъкмо се канех да вляза в банята. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се — кимна Мунк.

— Добре. Само две минути. Веднага се връщам.

Миа отново се усмихна накриво и изчезна в банята, докато Мунк стоеше прав насред хола и се чудеше къде да се настани. Неподредено беше слаба дума. Обстановката напомняше на неговата стая в Хьонефос. Така и не си бе разопаковал багажа, не смогна да превърне квартирата в дом и тук беше същото. Под прозореца бе проснат дюшек със завивка и възглавница. Очевидно тя спеше там. Някои от купчините кашони, изглежда, бяха отваряни донякъде и после отново запечатани. По стените нямаше нищо и почти липсваха мебели. Апартаментът много приличаше на неговия: по негова преценка около седемдесет квадрата, с хол и кухненски бокс, врата към балкон, коридор, навярно към банята, вероятно имаше и две спални, но тя очевидно не ги използваше.

Изглежда все пак се беше помъчила в някакъв момент. Тук-там се виждаха неотворени кутии от „Икеа“, наполовина сглобен бял стол — краката му все още лежаха на пода до инструкцията, беше успяла да се справи с малка масичка. Мунк тежко се отпусна на недовършения, твърде нисък, бял стол и остави папката на масичката, току-що видяното не му бе направило добро впечатление.

Тя изглеждаше ужасно изтощена. Отново. Почти като на Хитра. Тогава беше изтръпнал при вида ѝ, сега усещаше същото. Миа, по природа така силна и изпълнена с енергия, с ясен поглед, се бе превърнала в своя сянка. На пода, до дюшека, стоеше полупълна бутилка арманяк и чаша, а в един ъгъл бяха натрупани три празни кутии от пица. Мунк се почувства виновен. Трябваше да я посети по-рано. Тя не изглеждаше добре. При последната им среща онази вечер в „Юстисен“ му се бе сторила малко по-ведра, сякаш вярваше, че нещата може и да се наредят, но сега очите ѝ бяха като на Хитра. Блуждаещи. Безжизнени.

Мунк стана и си взе цигарите от палтото в коридора.

— Тук ли да пуша, или на балкона?

Последното извика към банята, но Миа бе пуснала душа и не му отговори, затова избра балкона. Стоеше на студа и наблюдаваше как се стопява остатъкът от дневна светлина и стадион „Бишлет“ потъва заедно с целия град в непрогледен мрак.

Извратено изчадие.

Мунк запали цигара и бавно пое дима.

Не и пред хората си. Никога не си го позволяваше. Трезв. Премерен. Спокоен. Конструктивен. Затова бе началник — никога не показваше на другите какво му причиняват случаите, но у него се прокрадна безпокойство: гледката в Хюрюм не му даваше мира. Разследваха много престъпления. Непрекъснато възникваха случаи. И Мунк винаги съчувстваше на жертвите, на семействата им, за ужасната трагедия, сполетяла хората, изгубили близък. Само че обикновено те се подчиняваха на някаква логика. Случайна свада с нещастен изход. Саморазправа сред известните в града престъпни среди. Ревност. Най-често случаите, върху които работеше, издаваха известна човечност. Сигурно не бе правилно да се говори за човечно убийство, но при неговата професия — никога не го изричаше на глас, ала често си го мислеше — винаги изпитваше облекчение, когато намираше разбираема логическа връзка.

Не и този път.

Това бе дело на извратено изчадие.

Мунк си взе палтото от коридора, отново излезе на балкона и запали още една цигара. Видя как Миа, увита в кърпа, се измъква от банята и се насочва към една от стаите, вероятно към гардероба или към кашон с дрехи. Пак му стана мъчно заради всичко, заради цялата ситуация. Тя се бе отказала от действителността. Беше се спотаила на остров до устието на фиорда. Той я бе върнал. Използваха я, защото се нуждаеха от нея, а после просто я захвърлиха, изоставиха я. Не, не беше прав. Не те. Микелсон я остави на произвола на съдбата. Службата. Системата. Ако зависеше от Холгер Мунк, Миа щеше да прави каквото си поиска, стига само да е на работа при него.

— По-добре пуши вътре, ако ще държиш вратата отворена.

Миа излезе с усмивка от една от стаите, облечена в тесен черен панталон и бяло поло, свали увитата на главата ѝ хавлиена кърпа и започна да подсушава косата си с нея.

— Мамка му, извинявай — засмя се Мунк. Не се беше усетил, умът му бе другаде.

Хвърли цигарата на улицата, влезе и този път затвори вратата след себе си.