Читаем Совата полностью

Засмя се силно на собственото си остроумие и отново вдигна чаша за наздравица.

— А, да, ехо, не съм свършила. Мириам е полицейска дъщеря. Правилно чухте: баща ѝ е самият супердетектив Холгер Мунк, така че си прибирайте тревата, за да не дохвърчи Отделът за борба с наркотиците. Да, Гайр, теб имам предвид.

Тя вдигна чаша към едно нахилено момче с расти и исландски пуловер, което клатеше крака от перваза на прозореца, захапало голям джойнт.

— Така, можеш пак да го усилиш. — Тя се усмихна на момчето с гребена. — Но ако ще пускаш пънк, пусни нещо нормално — „Блек флаг“ или „Дед Кенедис“ — нещо такова, нали така, Мириам?

Мириам сви рамене, най-голямото ѝ желание бе да потъне под мокета, но за щастие, очевидно никой не обърна внимание на казаното. След две секунди отново кънтеше музика и гостите се върнаха към чашите, все едно нищо не е било, а Юлие повлече Мириам през помещението към кухнята и ѝ напълни догоре чаша от кутия червено вино, оставена на плота.

— Толкова се радвам, че дойде! — усмихна се приятелката на Мириам и отново силно я прегърна. — Малко съм пияна, съжалявам.

— Няма проблем. — Мирим отвърна на усмивката ѝ и предпазливо огледа кухнята.

Лицето не беше във всекидневната, не беше и тук. Може би се бе тревожила напразно. Купон. Съвсем нормален купон. Това беше. Нищо друго. Да, бе малко прекалено издокарана. Нямаше никакъв проблем. Купон с хора на нейната възраст, които вдигаха врява до небесата. Съвсем в реда на нещата. Чудесно. Стигаха ѝ толкова лекарски вечери. Разговори за коли и вили и за названията на сребърни прибори и порцелан. Тоалетът ѝ бе неподходящ, но иначе всичко беше като едно време. Просто купон. Само това. Не правеше нищо лошо.

— Вярно ли е?

Мириам се обърна към мястото, където допреди миг стоеше Юлие, но нея вече я нямаше — приятелката ѝ се бе озовала във всекидневната, надвесена над гребена пред уредбата.

— Вярно ли е? — повтори момчето пред нея и се подсмихна.

— Кое? — попита Мириам и отново огледа помещението.

— Че Холгер Мунк ти е баща. Полицаят? Разследва убийства, нали?

Въпросът донякъде подразни Мириам. Толкова често ѝ го бяха задавали, от малка се беше сблъсквала с това — татко ѝ е полицай, не бива да издаваме нищо на Мириам — но когато срещна погледа на момчето пред нея, разбра, че е добронамерено и няма задни мисли. Вече не беше на осем, изоставена сама в училищния двор. Момчето носеше бяла риза и кръгли очила, погледът му бе дружелюбен и питаше просто от любопитство, не таеше лоши намерения.

— Да, той е баща ми. — За първи път от много време насам Мириам почувства, че всъщност няма нищо лошо в това да го заяви.

— Страхотно! — възкликна момчето с кръглите очила и отпи от питието си. Изглеждаше, сякаш търси какво друго да каже, но не му хрумва нищо.

— Да, готино е. — Мириам отново плъзна поглед над ръба на чашата.

— А ти с какво се занимаваш? — попита момчето.

— В какъв смисъл? — изрече хладно Мириам, почти по рефлекс, но веднага съжали.

Той просто се притесняваше и беше леко непохватен. Опитваше се да завърже разговор, може би дори да пофлиртува, нещо, което очевидно му бе непривично или пък изобщо не му се отдаваше. Мириам почти изпита съчувствие към него — бе вкопчен в чашата си с надеждата това да е неговата вечер. Облеклото му изглеждаше също толкова неуместно, колкото и нейното — бяла риза, панталони с ръб и лъснати обувки — трябваше да минат за скъпа италианска марка, но бяха евтино копие. Тръсна глава и се засрами от последното си наблюдение. Преди няколко години самата тя щеше да седи на перваза на прозореца с джойнт в устата или да е заела място сред тези върху масата — с щръкнала коса, надигнала бутилката, а сега бе в състояние да различи чифт обувки на „Скаросо“.

— Майка съм — отвърна тя с дружелюбен тон. — Учих малко журналистика и мислех да продължа, но в момента съм майка на пълен работен ден.

— Аха. — Момчето с кръглите очила ѝ отвърна с леко разочарован поглед, какъвто толкова често бе срещала в барове и кафенета.

Мириам Мунк бе красива жена и никога не липсваха интерес и предложения. „Имам почти шестгодишна дъщеря“ обикновено бе достатъчно да ги накара да се оттеглят, да се изнижат с подвита опашка.

— А ти с какво се занимаваш? — попита приятелски тя, но ентусиазмът му за флирт сякаш се бе поохладил и момчето с кръглите очила вече гледаше в друга посока.

— Дяволски добър е в дизайна на плакати, нали, Якоб?

Значи все пак беше там.

Лицето.

— Якоб, това е Мириам. Мириам, представям ти моя приятел Якоб. Виждам, че вече сте се заговорили. Много се радвам.

Лицето ѝ смигна и се усмихна.

— О, значи нея си… — Момчето с кръглите очила изглежда се посмути и изведнъж силно му се прииска да се измъкне.

— Имам нужда от… още малко — измърмори той, посочи чашата си и се изгуби.

— Нея? Така ли? Какво за нея? — усмихна се Мириам.

— О, знаеш — засмя се лицето. — Хубава рокля между другото. Приятно ми е да видя тук човек с вкус.

— Благодаря. — Мириам направи реверанс.

— И? — подхвана лицето.

— Какво и?