Мунк поклати глава и дръпна от цигарата. В този момент командир Улсен дойде при него.

— Няколко любопитни вестникари се бяха промъкнали твърде близо, но най-накрая май успяхме да отцепим целия район.

— Хубаво — кимна Мунк. — Започнахте ли да го обхождате? Бяхте ли в къщите там горе?

— Да — потвърди Улсен.

— Някой видял ли е нещо?

— Засега не ми е доложено.

— Погрижи се да получим сведения и от къмпинга нагоре по пътя. Затворен е за зимата, но караваните си стоят. Кой знае, може да имаме късмет.

Командирът кимна и се изгуби.

Мунк си обу високите ботуши и извади шапка от джоба на палтото. Хвърли фаса и запали нова цигара със студените си, зачервени пръсти — едва успя да извлече огън от запалката. Дявол да го вземе, доскоро не беше ли лято? Едва пет часът, а вече мразовита нощ.

Ким се показа с посърнало лице откъм дърветата, носеше голям фенер.

— Готов ли си за това?

Готов за това?

Поведението на Колсьо наистина не бе типично за него. Очевидно гледката горе в гората му беше повлияла по начин, който още по-силно обезпокои Мунк.

— Следвай ме плътно. Горе е дяволски непроходимо.

Мунк кимна и последва поначало пословично спокойния си колега към пътеката нагоре през гъсталака.

6.

Мириам Мунк стоеше пред жилище на улица „Мьолергата“ и се чудеше дали да позвъни, или не.

Домът на Юлие. Една от старите ѝ приятелки. Изпратила ѝ беше няколко съобщения с молба непременно да отиде. Преди няколко години двете бяха много близки. По времето, когато се въртяха около „Блиц“3 и бяха доброволки в „Амнести Интернешънъл“, млади бунтарки, чийто живот бе пред тях, а те вярваха в смисъла на протестите срещу върховната власт. Струваше ѝ се, че оттогава е изминала цяла вечност. Друго време. Друг живот. Мириам въздъхна и бавно доближи пръст до звънеца, но го дръпна и пак се замисли. Марион бе останала при баба си и Ролф. На гости с пренощуване. Щеше да прекара там целия уикенд след рождения си ден, сама беше настояла за това. Юханес както винаги беше на работа, домът ѝ бе празно и неособено привлекателно място, но въпреки това не се решаваше да позвъни. Не че не бе ходила на купони след раждането на Марион — Боже Господи, не, водеше си социален живот, нещо друго я възпираше. Погледна си обувките и веднага си помисли колко нелепо изглежда. Рокля и елегантни обувки. Не помнеше откога не се беше издокарвала така. Вкъщи бе стояла повече от час пред огледалото, пробва различни тоалети, гримира се, размисли, съблече се, свали грима, седна на дивана, включи телевизора, опита се да намери нещо успокоително за гледане, но не се получи. Изключи телевизора, отново се гримира, направи още един тур пред огледалото с различни тоалети и ето я сега тук. Притеснена като малко момиче, за първи път, откакто се помнеше, в корема ѝ пърхаха пеперуди.

Какво правиш?

Поклати глава в отговор на себе си. Беше щастлива. През последните седмици многократно си бе повтаряла това изречение наум. Щастлива си, Мириам. Имаш Юханес. Имаш Марион. Имаш живота, който желаеш. Но не можеше да престане. Не съумяваше да се отърве от непозволените мисли. Опитваше се, но те упорстваха: вечер, отпуснала глава на възглавницата, преди да заспи; сутрин, в мига на пробуждането си; пред огледалото в банята, докато си мие зъбите; когато изпраща Марион на училище и ѝ маха на раздяла зад голямата порта от ковано желязо. Непрестанно едни и същи мисли и онзи образ в ума ѝ. Лице. Лицето. Непрекъснато едно и също лице.

Не, не бива така.

Взе решение.

Дотук, нито крачка повече.

Пое си дъх и бързо заслиза надолу по стълбите, но в този момент вратата зад нея ненадейно се отвори и на прага се показа Юлие.

— Мириам? Къде отиваш?

Приятелката ѝ, очевидно вече подпийнала, размахваше пълна чаша червено вино и гръмко се смееше.

— Видях те от прозореца, но помислих, че си се изгубила. Ела, маса народ се е събрал тук.

Юлие вдигна чашата вино за наздравица и махна на Мириам да се върне горе.

— Обърках етажа — излъга Мириам и бавно се изкачи по стълбите и прегърна приятелката си.

— Сладурана — изкикоти се Юлие и я целуна по бузата. — Хайде, влизай.

Късо подстриганата приятелка на Мириам, с която преди няколко години деляха всичко, я повлече след себе си в апартамента и затвори вратата с крак.

— Не, не е нужно да се събуваш. Ела, трябва да поздравиш всички.

Миа я последва с нежелание в препълнената всекидневна. Имаше хора, насядали по первазите, на диваните, на страничните облегалки и по пода — малкият апартамент се пръскаше по шевовете.

— Хей, Шире — свирна Юлие. — Спри този детински пънк!

Мириам мълчеше, застанала на вратата, ръка за ръка с приятелката си, мигом се почувства прекалено наконтена и твърде биеща на очи.

— Ехо, хора — провикна се Юлие, когато едно момче с прическа „петльов гребен“ неохотно намали музиката. — Това е старата ми добра приятелка Мириам. Преминала е в лагера на снобите, затова тази вечер се постарайте да се държите като човеци, а не като маймуни. Става ли?