Читаем Шестима братя полностью

— Сигурен съм, че рано или късно баща ми ще ти каже. Когато разбрала, че е бременна с мен, напуснала клуба и се върнала при семейството си в Колорадо. Някак си Дорнан научил за мен, когато съм бил на петнадесет. Един ден се прибрах от училище и я заварих мъртва във ваната. — Разказваше историята равнодушно, което предполагах се дължеше на ужаса през изминалите години, който го бе направил безпристрастен. Спомних си за срамежливото, ядосано момче с титлата на отдавна изгубения седми син на Дорнан, което се бе появило, когато бях на тринадесет, и което беше откраднало сърцето ми.

Загледах се в лицето му и захапах устни, като видях, че ме изучава уморено с поглед.

— Какво се случи снощи? — повтори въпроса си от вчера, когато ме бе намерил гола и кървяща.

Замислих се за момент, преди да отговоря.

— Баща ти ми каза, че съм щяла да бъда добра за майка на още един негов син. Или дъщеря… — Едва не се задавих с горчилката, която оставяха думите в устата ми. — Опитах се да му противореча и той побесня. На всичкото отгоре изведнъж стигна до извода, че приличам на бившата му мъртва любовница.

Джейс пребледня. За известно време остана безмълвен.

— Доста приличаш на нея — каза най-накрая. — Направо е плашещо. Очите са различни, но косата и лицето ти… — Погледът му се спусна към гърдите ми и бързо се върна обратно върху лицето. — Смущаващо е.

— Какво се случи с нея? — попитах нежно. Бях наясно, че беше умряла и че Дорнан я беше обезглавил, но не знаех какво се беше случило в действителност и защо с баща ми не бяха успели да избягат и да ни вземат с тях.

Не знаех защо всичко се бе провалило толкова ужасно.

— Опита се да го напусне — каза той. — Мисля, че щеше да я остави да си замине, ако просто беше изчезнала, но…

— Но какво? — настоях аз.

— Но се опита да ме вземе със себе си — каза най-накрая. — Аз съм виновен за смъртта ѝ. Виновен съм за смъртта на всички. — Накрая на изречението вече изглеждаше сломен, очите му бяха измъчени и посърнали, а зъбите му скърцаха едни в други, докато стискаше челюстта си.

— Сигурна съм, че не е така — казах аз. — Изглежда ти по този начин, защото ти си единствения, който е останал да се справя със случилото се.

Той присви рамене.

— Всеки, който обичам, умира. Затова живея сам и в повечето случаи разчитам единствено на себе си.

Мъчителен начин на живот.

— Това е наистина тъжно — отвърнах съчувствено. — Ами баща ти? Братята ти? Те също са ти семейство.

Ако погледите можеха да убиват, вече щях да съм накълцана на малки парченца точно под унищожителния поглед на Джейс.

— Имаш предвид баща ми, който те намушка с нож, защото му напомняш на мъртвата му любовница? Или братята ми зверове?

— Извинявай — казах аз.

— Не знаеш нищо за това семейство — каза разпалено, поклащайки глава. — Мамка му, трябваше да стоиш настрана от всички ни.

— Е, вече е твърде късно — отвърнах, повдигайки рамене. — Единственото, което мога да направя, е да се насладя на преживяването.

Джейс поклати глава, очевидно не разбирайки равнодушието ми. Беше ме грижа, и то толкова много, че ми идеше да разтворя душата си и да му кажа всяка една тъмна малка тайна, която криех зад стените от огнени лъжи и заблуди.

Но не можех. Не защото му нямах доверие, тъй като сега вече знаех, че бе заплетен в мрежите на това семейство против волята си, дори повече, отколкото бях аз.

А защото не можех да допусна да разбере какво бях извършила. Нямаше да понеса отвращението на лицето му, когато узнаеше, че момичето, което чукаше баща му и сега седеше пред него, е същото, което изтребваше братята му един по един.

Но повече от всичко не можех да му кажа, защото знаех какво щеше да направи. Щеше да поиска да избягаме. Той беше добър човек, а не войник, и не притежаваше нужните качества, за да убива. Може и да ги мразеше всичките, но не беше убиец. Бях убедена в това, както в нищо друго на този свят.

Също така, разбира се, в най-тъмното ъгълче на съзнанието ми се криеше едно малко зрънце съмнение — вероятността, че нямаше да разбере.

Вероятно щом му кажех, че съм го залъгвала и съм убила брат му, щеше да се съюзи с Дорнан. Нямаше нищо по-ужасяващо от тази мисъл.

— Може ли сега аз да ти задам въпрос? — попитах, а сърцето ми заби учестено само при мисълта.

Джейс присви небрежно рамене.

— Разбира се. Това не означава обаче, че ще ти отговоря.

Поех си дълбоко въздух, а ударите на сърцето ми задумкаха в ушите ми. Можех да скъсвам Дорнан от секс и да не чувствам нищо, но всеки път щом бях близо до Джейс, сякаш в мен изригваха фойерверки.

— Защо ме целуна? — попитах смело.

Джейс се засмя тъжно и наклони главата си настрани, обмисляйки въпроса ми.

— Защо повечето хора целуват други хора? — попита той.

Поклатих глава, а устните ми се извиха в лека усмивка.

— Не е честно — казах, премествайки се към ръба на леглото, така че се намирахме един срещу друг, почти докосвайки краката си. — Не може да отговаряш на въпроса с въпрос.