Читаем Шестима братя полностью

Той присви рамене, а по разкошните му устни заигра весела усмивка. Не можех да се спра. Протегнах ръка, хванах брадичката му и прокарах палеца си по долната му устна. Той ме загледа с неразгадаемо изражение и се замислих как и двамата пропадахме в бездна, от която нямаше да се измъкнем. Поне не и непокътнати. Може и да бях с ново лице, но сърцето ми си беше същото. Може и да ме беше загубил веднъж, но все още бях негова, също както и той беше мой.

Наведох се напред, почти докосвайки носовете ни. Той последва примера ми, постави ръката си върху бузата ми и поклати глава.

— Какво правиш с мен? — издиша, взирайки се в очите ми.

„Обичам те“, помислих си. Но тъй като не можех да му го кажа, реших да му го покажа. Стопих разстоянието помежду ни и притиснах устни в неговите. Той изстена нежно, с някакъв първобитен звук, който се заформи дълбоко в гърдите му, карайки езика ми да вибрира, когато докосна неговия. Постави другата си ръка върху талията ми, където белезите ми се криеха под красивото цветно мастило, и аз потръпнах неволно. Плъзна ръката, която беше поставил на лицето ми, към тила ми, придърпвайки ме по-близо и задълбочи целувката. Чувствах се така, сякаш пропадах в бездънна яма, но пропадането беше приятно. Невероятно.

Сякаш бях родена, за да го обичам.

И въпреки това, докато го целувах, докато го обичах, усещах как сърцето ми се къса. Застинах на място. Не трябваше да го правя. За негово добро не можех да продължа. Ако го оставех да ме целува по този начин, и двамата щяхме да пострадаме, а вече бяхме достатъчно разбити отвътре.

Джейс усети как застинах и се отдръпна назад, задъхан и намръщен.

— Нещо не е наред ли? — попита нежно.

Преглътнах измъчено, ядосана и тъжна, че краткотрайния ни момент беше отлетял.

Нещо не е наред ли? В мен се водеше ожесточена битка, която замайваше съзнанието ми с възможните отговори на този въпрос. Едва бях започнала, а вече исках да съм приключила. Представих си как Дорнан и останалите му синове изгарят в бавна и мъчителна смърт, докато двамата с Джейс наблюдаваме отстрани.

Само ако можеше да е толкова лесно.

— Нищо не е наред — казах и избухнах в плач. Бях толкова, толкова изморена, тялото ми все още беше в шок и на всичкото отгоре, за да бъда напълно в настроение „кучка“, май наближаваше онзи период от месеца. Бях като кълбо от емоции.

Изражението на Джейс се превърна от объркано в притеснено и с едно бързо движение той се премести от стола и седна на леглото, задържайки погледа ми, докато го правеше. Отвори уста, сякаш да каже нещо, но размисли.

Толкова се бях уморила да лъжа и да се преструвам на силна. Сдържаността ми се срути в момента, в който придърпа главата ми върху гърдите си. Положих я охотно върху биещото му сърце и се вкопчих в него с всички сили, защото се страхувах от това какво можеше да се случи, ако го пуснех.

Мобилният на Джейс звънна, нарушавайки тишината. Неохотно, той се отдръпна от мен и се отправи към другата стая, за да отговори.

Когато се завърна след няколко мига, изобщо не изглеждаше доволен.

— Дорнан пътува насам, за да те вземе — каза с лишени от чувства думи.

Наистина ли току-що се бяхме целували? Отново? Не можех да повярвам. Не, не можех.

Погледнах към земята и преглътнах рязко.

„Да не си посмяла да заплачеш, по дяволите! Можеш да се справиш. Трябва да се справиш заради семейството си. Заради теб самата.“

Джейс забеляза изражението на лицето ми и протегна ръцете си въпросително.

— Не знам какво искаш да направя — каза, а безсилно изражение се изписа върху красивото му лице.

— Такава съм глупачка — отвърнах откровено, а очите ми се напълниха със сълзи.

Лицето на Джейс се умърлуши и за момент изглеждаше така, сякаш ще се пресегне да ме докосне, но вместо това се обърна и излезе от стаята.

След няколко минути успях да се овладея и го намерих на терасата. Държеше се за парапета, стискайки ръцете си в юмруци, докато кокалчетата на пръстите му станаха бели. Сигурно ме беше чул, тъй като започна да ми говори, без да се обръща.

— Трябва да си тръгнеш. Следващия път, в който го ядосаш, ще те убие. Без да му мигне окото. Не можеш да останеш тук, Саманта.

Преглътнах, отмятайки главата си назад, и погледнах към небето, обагрено в розови и лилави нюанси на фона на залязващото слънце.

— Мога да ти помогна — каза Джейс внезапно. — Мога да ти помогна да се измъкнеш.

Поклатих глава.

— Не мога да си тръгна. Няма да си тръгна.

Джейс закрачи към мен, хвана ме за раменете и ме разтресе.

— Ще те убие, разбираш ли? Господи, сякаш миналото се повтаря отново. — Когато ме пусна, раменете му увиснаха отчаяно.

— Няма да ме убие — казах, избърсвайки сълзите от бузите си. — Не още.