Читаем Шестима братя полностью

— Защо се чувствам така, сякаш съм си инжектирала цяла доза хероин? — попитах, твърде уморена да стана от леглото. Вместо това се изтегнах назад върху меките възглавници.

— Докторът ти даде малко морфин — отвърна той.

— Какво? — опитвах се да си спомня болката. Беше силна, но не чак толкова. На места татуса ме беше болял повече, отколкото раната в бедрото. — Защо?

Джейс повдигна вежди и видях как се опитваше да сдържи усмивката си.

— Казах му какъв герой беше тази сутрин. Как не си се спряла и за минута. Затова реши да ти даде нещо, което да те накара да си починеш.

Сега аз бях тази, която се ядоса.

— Оставил си да ме дрогират? — попитах невярващо. — Да ме упоят? Какво съм аз — куче ли?

— Така се отнася той с теб. — Джейс промърмори под носа си.

Изправих се отново и преметнах крака през леглото. Погледнах към почти празната банка с кръв, закачена най-отгоре върху махагоновата облегалка на леглото, за която земното претегляне се грижеше да влива непрекъснат приток на кръв във вените ми. Пресегнах се да издърпам системата, но ръката на Джейс ме спря, покривайки канюла.

— Спри — каза. — Остави и останалото да се влее. Изгуби много кръв.

Махнах ръката си неохотно.

— Какво има? — попита той. — Просто се опитвам да помогна. Ти каза без болници, затова извиках лекаря на баща ми да те прегледа.

Замръзнах, чудейки се дали докторът ме беше съблякъл. Паникьосвайки се, погледнах надолу към тениската и боксерките. Татусът беше добър, Елиът беше свършил страхотна работа, но при правилната светлина… ако някой се вгледаше наистина внимателно… белезите си оставаха.

— Цялата беше в кръв и стъкла — каза Джейс. — Заклевам се, не съм те оглеждал.

Успокоих се малко, тъй като не усетих враждебност или съмнение в гласа му. На вратата се почука и аз незабавно скочих на крака, а стаята се завъртя около мен. Сграбчих облегалката на леглото, за да запазя равновесие, поглеждайки надолу към облеклото си. Ако Дорнан ме видеше в бельото на сина си…

— Той ли е? — попитах притеснено.

Джейс въздъхна.

— За бога, Сами, лягай в леглото. Разносвачът на пица носи вечерята. Дорнан ще се върне след няколко часа. — Посочи към леглото и ме изчака да легна, преди да излезе от стаята. Пригладих завивките в скута си, докато чаках, заигравайки се с една разнищена памучна нишка. Цял ден с Джейс, без Дорнан наоколо. Мисълта ме правеше неспокойна, радостна и изтощена едновременно.

Няколко мига по-късно Джейс се завърна, придържайки умело кутиите с пица в една ръка, докато в другата беше стиснал доларови банкноти. Натика парите в джоба на дънките си и постави пиците върху свободната част на леглото, върху което лежах. Усетих аромата на доматен сос и чесън и устата ми започна да се пълни със слюнка.

— Пеперони или със сирене? — попита.

— Пеперони, моля — отвърнах, и той ми подаде салфетка, върху която постави огромно парче от най-апетитно изглеждащата пица, която бях виждала. Отхапах огромна хапка и започнах да се мъча да я сдъвча, тъй като устата ми беше пълна. Вкусът беше божествен.

Джейс се хранеше бавно — явно беше ял след закуска. Не проронихме и дума, докато не излапах четири парчета и не обмислях дали да си взема и пето. Джейс беше приключил и седеше търпеливо на стола до мен. Усещах как ме наблюдава, очаквайки да зачекне някоя деликатна тема с мен.

— Какво? — попитах.

— Какво какво? — отвърна той с развеселено изражение.

Усмихнах се, чувствайки се далеч по-добре, след като се бях нахранила.

— Изглежда искаш да ми зададеш някой неотложен въпрос — казах, оглеждайки се наоколо за вода.

— Имам да ти задавам много неотложни въпроси — отвърна Джейс, като се отпусна надолу в стола и постави краката си върху ръба на рамката на леглото. — Просто не мисля, че ще ти допаднат.

Въпреки че имах доста тайни, бях в настроение за разговори.

— Давай. Питай ме нещо. — „Попитай ме дали се казвам Джулиет и може да ти отвърна с «да». Попитай ме дали бих те целунала отново и ще го направя. Попитай дали бих избягала с теб и може и да се съглася“

— Къде е семейството ти? — попита, изправяйки се в седнало положение.

Този го бях очаквала.

— Мъртви са — отвърнах. В края на краищата, не беше лъжа. Баща ми беше мъртъв. Същото можех да кажа и за майка си.

— Как?

Най-лесният отговор.

— Катастрофа.

Той кимна.

— Съжалявам.

Свих рамене.

— Защо? Не си ги убил ти.

Той завъртя очи.

— Имах предвид, че съжалявам за загубата ти. Майка ми също беше убита.

— Беше убита — повторих, въпреки че знаех какво се бе случило. — Като нарочно ли?

Очите му се замъглиха и за момент сякаш се беше пренесъл на друго място, след което примигна и облаците в погледа му изчезнаха. Кимна.

— Да, нарочно.

Изгледах го предпазливо.

— Не е нужно да говориш за случилото се, ако не искаш — казах.

Той присви рамене.