Читаем Проста истина полностью

— Може и да вечеря някъде или да е в командировка извън града. Може дори да е на почивка. Или…

— Или да го е сполетяло нещо — довърши Сара.

— Не ставай мелодраматична.

Фиск хвана дръжката и тя се завъртя при първия допир. Двамата се спогледаха многозначително. Фиск огледа коридора. Точно тогава забеляза количката с кофите и се отпусна.

— Чистачът, а?

— И чисти на тъмно, защото… — Сара не довърши.

— Точно това си помислих.

Фиск дръпна Сара настрани към количката. Порови, намери кутия с инструменти и извади отвътре масивен гаечен ключ. После прошепна:

— Слез долу и чакай до изхода. Чуеш ли нещо, бягай в колата и викни ченгетата.

Тя го стисна за ръката и възрази шепнешком:

— Имам по-добра идея. Дай да отидем в полицията заедно и да съобщим за кражба с взлом.

— Не знаем дали е взлом.

— Но и не знаем, че не е.

— Ако си тръгнем, онези могат да се измъкнат.

— А ако влезеш и те убият, какво ще постигнеш? Дори пистолет нямаш… само тази джунджурия, не знам как се нарича.

— Гаечен ключ.

— Страхотно, с инструмент срещу пистолети.

— Може и да си права.

— Дамата определено е права. Жалко, че не я послуша.

Фиск и Сара се завъртяха стреснато. Джош Хармс стоеше насреща им с насочен пистолет.

— Тук стените са съвсем тънки. Като чух да отваряте и да си шушукате, разбрах, че ще викнете ченгетата. Не мога да ви го позволя.

Фиск огледа противника. Беше едър, но не масивен. Ако случайно не бяха налетели на обикновен крадец, можеше да е Джош Хармс. Плъзна поглед по пистолета, после вдигна очи към лицето на Джош, опитвайки се светкавично да прецени дали е способен да дръпне спусъка. От вестниците знаеше, че е убивал във Виетнам. Но сега ставаше дума за хладнокръвно убийство, а Фиск просто не забелязваше подобно нещо в очите на Джош Хармс. И все пак понякога хората се променят. Език, спасявай положението, помисли си той.

— Здравей, Джош, името ми е Джон Фиск. Запознай се със Сара Еванс от Върховния съд на Съединените щати. Къде е брат ти?

Зад него през отворената врата на кантората прекрачи черен мъж с тъй могъщо телосложение, че Сара и Фиск разбраха едновременно: това можеше да е само Руфъс Хармс. Явно бе чул последните думи.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Руфъс, докато брат му държеше двамата на прицел.

— С удоволствие ще ти разкажа. Но защо да не поговорим в кантората? Тук не е безопасно, обявили са те за общонационално издирване. — Фиск кимна на спътничката си. — След теб, Сара.

Когато за миг останаха извън полезрението на братята, той й намигна успокоително, макар че съвсем не се чувстваше уверен. Имаха работа с осъден убиец, преживял двайсет и пет години в ада, което едва ли бе повлияло добре на характера му, и с лукав ветеран от Виетнам, готов всеки момент да натисне спусъка.

Сара влезе в кантората, последвана от Фиск.

Джош и Руфъс се спогледаха озадачено. Сетне влязоха подир тях и затвориха вратата.

Джипът се носеше по страничните улички към кантората на Самюел Райдър. Тремейн караше; Рейфийлд седеше до него. Пътуваха с личния двуместен джип на Тремейн. Сега не бяха на служба, затова решиха да не взимат армейска кола от гаража. Ако някой ги засечеше, докато претърсваха кантората, бяха си подготвили правдоподобна история: Сам Райдър, бивш адвокат на Руфъс Хармс, наскоро е идвал в затвора по неизвестни причини. Райдър и жена му са убити. Не е изключено Хармс и брат му да са извършили убийството; може би Райдър е споменал пред Хармс, че държи пари и други ценности в дома или кантората си.

Тремейн се озърна към Рейфийлд и попита:

— Има ли нещо?

Рейфийлд гледаше право напред.

— Правим голяма грешка. Поемаме целия риск.

— Мислиш ли, че не знам?

— Ако открием писмото на Хармс и онова на Райдър, може би всичко ще се оправи веднъж завинаги.

Тремейн го стрелна с очи.

— За какво говориш, по дяволите?

— Хармс написа онова писмо, защото искаше да се измъкне от затвора. Той уби онова дете, но не беше убиец, нали така? В момента двамата с брат му вече сигурно са в Мексико и чакат самолета за Южна Америка. Точно така бих постъпил на негово място.

Тремейн поклати глава.

— Не сме сигурни.

— Какво друго може да стори, Вик? Да пусне ново писмо до съда? И какво ще рече? „Ваша светлост, вече ви писах за онази смахната история, която не мога да докажа, но нещо се случи с молбата ми, а сега моят адвокат и един ваш служител са мъртви. Затова избягах от затвора и искам да се явя в съда.“ Глупости, Вик. Няма да го направи. Ще бяга като попарен. Вече бяга.

Тремейн се замисли.

— Може би. Но макар и нищожна, все пак остава вероятност да не е толкова умен, колкото мислиш. Затова ще положа всички усилия да му видя сметката. И на брат му също. Мразя Руфъс Хармс. Винаги съм го мразил. На мен ми дупчат задника във Виетнам, а той си седи кротко в Щатите и плюска по три пъти дневно. Жалко, че не го оставихме да си изгние в карцера — огорчено добави Тремейн.

— Късно е да съжаляваме.

— Е, смятам да му направя голяма услуга. Когато го намеря, новата му килия ще е метър на два, от чамови дъски. И няма да сгъват националния флаг върху нея.