— Не знам. Той сигурно ще ти каже какво мисли.

Докато Пъркинс се отдалечаваше, наблизо мина Елизабет Найт. Тълпата неволно се отдръпваше от пътя й.

Нечия ръка хвана Фиск за рамото.

— Чакай ме пред сградата след десет минути.

Гласът беше на Сара, но докато се обърне, Фиск видя само гърба й в навалицата. Леко раздразнен, той се огледа и отново забеляза Елизабет Найт. Май изобщо е забравила за Кенет Уилкинсън, помисли си той. И то на прием в негова чест. Затова много се изненада, когато Елизабет пристъпи към Уилкинсън и размени с него няколко думи. Проследи я как изкара количката на осветената пуста тераса, коленичи, хвана ръката на стареца и продължи разговора.

Погледа още малко, накрая не се удържа и тръгна към терасата. Елизабет Найт надигна глава и побърза да се изправи.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но мисля да си тръгвам и дойдох да се сбогувам със съдия Уилкинсън.

Найт се отдръпна настрани, а Фиск пристъпи към съдията и се представи. Стисна ръката на Уилкинсън и го поздрави за дългогодишната служба в полза на обществото. Когато понечи да се върне в залата, Найт го задържа.

— Сара има прекрасно бъдеще. Но понякога дреболии могат да разрушат и най-обещаващата кариера.

— Знаете ли, съдия Найт, имам чувството, че ви създавам сериозен проблем, но не разбирам какъв.

— Не ви познавам, мистър Фиск. Ако поне малко приличате на брат си, може и да нямам проблем.

— На никого не приличам. Опитвам се да не сравнявам хората и избягвам догадките. Твърде често се оказват измамни.

Найт явно се изненада от този отговор, но продължи:

— Напълно сте прав.

— Радвам се, че сме на едно мнение.

— Не ви познавам, казах, но за сметка на това познавам Сара и много държа на нея. Ако някои ваши действия се отразят отрицателно върху нея, а следователно и върху съда, тогава сте прав — имам сериозен проблем.

— Вижте, не искам нищо друго, освен да открия убиеца на брат си.

Тя присви очи.

— Сигурен ли сте, че няма друго?

— И да не съм сигурен… Знаете ли какво, живеем в свободна страна.

Стори му се, че за миг в очите й просветнаха весели искрици. Тя скръсти ръце.

— Май изобщо не ви смущава, че разговаряте със съдия от Върховния съд, мистър Фиск.

— Ако ме познавахте, щяхте да разберете защо.

— Може би трябва да проверя какво представлявате. А може и да съм проверила.

— Не само вие умеете тази игра.

Найт се навъси.

— Откровеност и нахалство са две съвсем различни неща, мистър Фиск. Надявам се, че разбирате моята загриженост за Сара. Тя е напълно искрена.

— Не се и съмнявам.

Найт понечи да се обърне, после го погледна отново.

— Брат ви беше изключителна личност. Извънредно умен, просто роден за юрист.

— Няма друг като него.

— При все това не съм сигурна дали е бил най-добрият юрист в семейството.

И Найт се отдалечи от смаяния Фиск. Той постоя, опитвайки се да проумее последните й думи. После напусна терасата и слезе с асансьора до фоайето. Огледа се, но не видя Сара. Едва когато чу звука на клаксон, забеляза колата й пред входа. Изтича натам, седна до нея и я погледна.

— Къде отиваме?

— На летището.

— Какво говориш?

— Ще се срещнем със Самюел Райдър.

— И кой е въпросният Самюел Райдър?

— Адвокатът на Руфъс Хармс. Джордж Баркър беше открил името. Аз пък се разрових из справочника. Кантората му е близо до Блексбърг, само на два часа път от затвора. Опитах да се свържа, но служебният телефон не отговаря. Домашният не е включен в указателя.

— Тогава защо ще летим дотам?

— Имаме адреса на кантората. Не вярвам да го заварим там толкова късно. Но градът не е много голям. Все ще намерим кой да ни даде домашния му адрес или поне телефона. А ако сме прави за неговата роля, може да го заплашва сериозна опасност. Случи ли се нещо с него, едва ли някога ще узнаем истината.

— Значи смяташ, че той се е обаждал в съда? И че е подал молбата?

— Готова съм да се обзаложа.

43.

Двайсет и пет минути по-късно пристигнаха на летището и Сара спря в един от подземните гаражи. След това се упътиха към главния терминал.

— Сигурна ли си, че ще хванем полет? — попита Фиск.

— Наех частен самолет.

— Какво? Знаеш ли колко струва?

— А ти знаеш ли колко струва?

Фиск се смути.

— Не ми се е случвало да наемам самолет, по дяволите. Но сигурно е доста скъпо.

— Около две хиляди и двеста долара за полет до Питсбърг и обратно. Кажи-речи, нищо не ми остана в кредитната карта.

— Ще ти възстановя парите.

— Не си длъжен.

— Не обичам друг да ми плаща сметките.

— Чудесно — усмихна се тя. — Сигурна съм, че ще измисля как да ми се отплатиш.

След няколко минути двамата стояха на една от страничните писти пред малък реактивен самолет. Фиск се загледа в един грамаден боинг, който тромаво бучеше по централната писта, после изведнъж се издигна с удивителна лекота. От всички страни долиташе противният мирис на реактивно гориво и пронизителният вой на турбини.

Сара и Фиск се приближиха към малкия самолет, където ги посрещна пилотът Чък Хърман — костелив мъж на около петдесет години с късо подстригана побеляла коса.

Хърман погледна към небето.