Читаем Проста истина полностью

Озърна се да види реакцията й; тя обаче изобщо не реагира.

— Толкова време си живял само на два часа път оттук, а не знаеш нищо за брат си.

— Това твое мнение ли е или на някой друг?

— Умея сама да си правя изводите.

— Е, това е нож с две остриета.

— Кое? Изводите или двата часа път?

— И двете.

Спряха на паркинга пред един ресторант в Северна Вирджиния. Влязоха, настаниха се и поръчаха. След малко Фиск вече надигаше чаша бира; Сара отпи глътка коктейл „Маргарита“.

Фиск избърса пяната от устните си.

— От адвокатски род ли си? В нашия занаят често се случва.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Израснах в една ферма в Северна Каролина. В селце, дето го няма и на картата. Но баща ми бе свързан със закона.

— И как по-точно? — попита Фиск с умерен интерес.

— Беше областен мирови съдия. Официално разполагаше с малка съдебна зала в задната част на затвора. Но най-често изслушваше случаите, седнал върху трактора насред полето.

— Оттам ли дойде интересът ти към правото?

Тя кимна.

— Дори седнал върху някоя прашна машинария, татко приличаше на съдия много повече, отколкото разни надути пуяци в най-лъскавите съдилища.

— Включително и това, в което работиш сега?

Тя примига и изведнъж извърна лице настрани. Фиск се почувства виновен за забележката.

— Обзалагам се, че е бил чудесен съдия. Здрав разум, справедливи решения. Човек от народа.

Тя се озърна да види дали в думите му няма скрита подигравка, но Фиск изглеждаше съвсем искрен.

— Да, точно такъв беше. Най-често си имаше работа с дребни кражби и глоби за превишена скорост, но не вярвам някой да си е тръгнал от него с чувството, че е онеправдан.

— Често ли го навестяваш?

— Той почина преди шест години.

— Съжалявам. А майка ти?

— Спомина се преди него. Селският живот не е розов.

— Сестри или братя?

Тя поклати глава и сякаш изпита облекчение, когато им донесоха вечерята.

— Едва сега се сещам, че днес не съм слагал залък в уста — каза Фиск, отхапвайки от тортилата.

— Често ми се случва. Тази сутрин май изядох една ябълка.

— Не е добре. — Той плъзна поглед по нея. — Нямаш излишни килограми.

Тя отвърна на погледа. Въпреки широките рамене беше почти мършав, яката на ризата висеше хлабаво около шията му, а и в талията бе твърде слаб за размерите си.

— Ти също.

Двайсет минути по-късно Фиск бутна настрани празната чиния и се облегна назад.

— Знам, че си заета, затова няма да ти губя времето. С брат ми рядко се виждахме. Между двама ни се натрупа информационна пустота и трябва да я запълня, ако искам да разбера кой го е извършил.

— Мислех, че това е работа на детектив Чандлър.

— И моя… неофициално.

— Заради полицейския опит? — попита Сара. Фиск изненадано вдигна вежди. — Майкъл често ми е разказвал за теб.

— Така ли?

— Да, точно така. Той се гордееше с теб. Разправяше как от ченге си станал адвокат по криминални дела. Много интересни разговори сме водили на тази тема.

— Слушай, не е твърде приятно съвсем непознати хора да обсъждат живота ми.

— Няма от какво да се смущаваш. Просто го смятахме за интересна промяна в кариерата.

Фиск сви рамене.

— Докато бях полицай, имах само една грижа — да прибера колкото се може повече престъпници зад решетките. Сега си изкарвам хляба, като ги защитавам. Откровено казано, беше почнало да ми дожалява за тях.

— Не бях чувала такова нещо от полицай.

— Нима? И с колко полицаи си имала работа?

— Скарана съм с пътните правила, та честичко ме глобяват. — Тя се усмихна закачливо. — Слушай, кажи наистина как ти хрумна да си смениш професията.

Той помълча, опипвайки разсеяно ножа.

— Спипах един тип с пакет кокаин. Беше куриер на някакви наркопласьори, всъщност съвсем дребна риба; просто пренасяше товара от точка А до точка Б. Не очаквах такава находка, бях го спрял по съвсем друга причина. Вадя тухлата от багажника и изведнъж онзи почва да мънка като първолаче, че в пакета имало сирене. — Фиск погледна Сара право в очите. — Представяш ли си? По-добре да беше заявил, че няма представа как се е озовал в багажника. Тогава адвокатът му поне би имал някакъв шанс за защита. Опитай да изкараш пред съдебните заседатели тоя тип, дето от сто километра прилича на улична отрепка, а после върви им обяснявай, че според него в пакета нямало смърт и страдания за децата им. — Той поклати глава. — Един вкарваш в затвора, нови десет изникват на негово място. Просто нямат друга възможност. Ако имаха, щяха да я използват. Лошото е, че лишиш ли хората от надежда, вече не дават пет пари какво ще стане с тях или с другите.

Сара се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — попита Фиск.

— Говориш съвсем като брат си.

Фиск помълча и опипа едно влажно кръгче върху покривката.

— Често ли се срещахте с Майкъл?

— Да, много често.

— И не само по служба?

— Излизахме заедно, ходехме по заведения. — Тя отпи от коктейла и се усмихна. — Никога не съм давала показания.

— Понякога не е много приятно.

— Наистина ли?

— Да. Ето например: нещо ми подсказва, че смъртта на Майк не те е изненадала чак толкова много. Прав ли съм?

Маската на безразличие мигновено изчезна.

— Не. Бях ужасена.

— Ужасена, да. А изненадана?