Читаем Проста истина полностью

— Не очаквах точно такъв отговор, но да не говорим повече — гневно каза Сара. — Все пак благодаря, че разби кристалните ми мечти. Много съм ти задължена.

— И има защо, ако наистина съм ги разбил — разпалено отвърна Фиск. После добави малко по-спокойно: — Виж, Сара, не съм рицар на бял кон. Повечето ми клиенти са виновни. Аз го знам, те го знаят, всички го знаят. Точно по тази причина в деветдесет процента от случаите се боря за предварително споразумение. Ако някой дойде при мен и категорично се обяви за невинен, сигурно ще получа сърдечен удар. Никого не защитавам, просто водя пазарлък за присъдата. Боря се клиентът да лежи в затвора по-малко, отколкото заслужава — това ми е работата. При редките случаи, когато отивам на съд, прилагам един простичък трик. Вдигам толкова пушилка около обвинението, че накрая съдебните заседатели губят сили да разсъждават и вдигат бялото знаме. Много им е притрябвало да седят и да спорят заради някакъв непознат, за когото не дават и пукната пара.

— Я гледай ти! А истината къде отива?

— Понякога истината е най-страшният враг на адвоката. Няма как да я извъртиш. С нея губя в деветдесет процента от случаите. Не ми плащат, за да губя, но все пак се мъча да бъда почтен. Тъй се въртим по цял ден като грешни дяволи, а нощем хвърляме мрежи в морето и на другия ден пак отначало.

— Това ли ти е представата за истинския живот? — попита тя.

— Не бой се, няма да стигнеш дотам. Ще преподаваш в Харвард или пък ще идеш в Ню Йорк да работиш за някоя голяма фирма със златна табелка на входа. Ако намина някой ден, непременно ще ти помахам с ръка от метрото.

— Би ли престанал, ако обичаш? — възкликна Сара.

Отново замълчаха. Изведнъж Фиск се сети за нещо.

— Щом си ме виждала в съда, защо трябваше да се преструваш, когато Пъркинс ни запозна?

Сара тихо въздъхна.

— Не знам. Сигурно защото не виждах деликатен начин да ти го кажа пред Пъркинс.

— Защо трябваше да е деликатен?

— Нали знаеш какво казват за първото впечатление.

При тази мисъл тя поклати глава. Господи!

Фиск я погледна и последните му остатъци от неприязън се изпариха.

— Не позволявай на един циничен глупак като мен да попари ентусиазма ти, Сара — каза той. После тихо добави: — Никой няма това право. Извинявай.

Сара се озърна към него.

— Според мен просто криеш, че взимаш работата си присърце. — За момент тя се поколеба дали да му каже. — Познаваш ли едно момченце на име Инис? Видях те да разговаряш с него.

Фиск подскочи от изненада, после нещо в мозъка му прещрака.

— Барът! Знаех, че съм те виждал някъде. Какво, следеше ли ме?

— Да.

Нейната откровеност го завари неподготвен.

— Защо? — тихо попита той.

Тя заговори бавно.

— Малко е трудно да се обясни. Не мисля, че бих могла да го сторя в момента. Във всеки случай не беше от празно любопитство. Видях колко ти беше трудно да разговаряш с Инис и майка му.

— За тях това беше най-доброто решение. Следващия път онзи можеше и да ги убие.

— И все пак да загуби баща си по този начин…

— Той не беше баща на Инис.

— Извинявай, само предполагах.

— О, Инис е негов син. Но това не означава, че онзи му е баща. Истинските бащи не причиняват такива страдания на семействата си.

— Какво ще стане с тях?

Фиск сви рамене.

— До две години Лукас ще го намерят на някоя тъмна уличка с десетина дупки по него. Най-тъжното е, че и той знае това.

— Може пък да ти поднесе изненада.

— Да. Може би.

— А Инис?

— За Инис просто не знам. И не ми се говори.

Мълчаха, докато стигнаха до сградата на отдел „Убийства“.

— Паркирал съм точно отпред — каза Фиск.

Сара го погледна смаяно.

— Ама че късмет! От две години живея в този град и не помня да съм видяла свободно място за паркиране.

Фиск се втренчи към тротоара.

— Готов съм да се закълна, че спрях точно там.

Сара надникна през прозореца.

— Къде, до знака „паркирането забранено“ ли?

Фиск изскочи под дъжда и се вгледа първо в знака, после в празното място до тротоара. Отново седна в колата, облегна се назад и затвори очи. По лицето и косата му бяха полепнали капки.

— Откарали са я. Направо да не повярваш.

— Виж, отдолу са изписали и номера на службата, можем да се обадим.

Сара извади клетъчния си телефон и бързо набра номера. Сигналът прозвуча десетина пъти, но никой не вдигна. Накрая тя се отказа.

— Май тая вечер няма да си получиш колата.

— Не мога да заспя, преди да съм казал на татко.

— О! — Сара се замисли. — Щом е тъй, ще те откарам.

Фиск погледна навън. Дъждът се засилваше.

— Сигурна ли си?

Тя превключи на скорост.

— Да вървим при баща ти.

— Може ли първо да отскочим до едно място?

— Разбира се, само кажи къде.

— До апартамента на брат ми.

— Джон, не мисля, че идеята е добра.

— Аз пък мисля, че е страхотна.

— Няма как да влезем.

— Аз имам ключ — каза Фиск и като видя изненадата й, побърза да обясни: — Помогнах му да си пренесе багажа, когато започна работа във Върховния съд.

— Няма ли да има полицейски печати или нещо такова?

— Чандлър каза, че ще претърси апартамента утре. — Фиск погледна Сара. — Не бой се, ти оставаш в колата. Ако нещо се случи, просто изчезваш.

— Ами ако завариш вътре убиеца на Майкъл?

— Имаш ли щанга в багажника?