Читаем Проста истина полностью

След тежката загуба бе започнала живота си отначало. Замина да учи право на Западното крайбрежие, завърши с отличие, изкара стаж в Девети областен апелативен съд и се хвана на работа във Върховния съд. Точно тогава продаде фермата в Северна Каролина и купи тази къщичка. Не бягаше нито от миналото, нито от тъгата, която изпитваше всеки път, щом се замислеше, че родителите й никога не ще дойдат да я прегърнат, да чуят колко много е постигнала със собствени сили. Или поне вярваше, че не бяга. Когато измина първата й година във Върховния съд, нямаше представа какво би искала да направи. Можеше да отиде като юрист където си пожелае. Лошото бе, че изобщо не знаеше дали иска законът да стане част от живота й. Три години юридически факултет, една година в Апелативния съд, още една тук — и сякаш всичко започваше да догаря.

Тя помисли за баща си — уважаван фермер и градски мирови съдия. Той нямаше лустросана съдебна зала. Често раздаваше простичко и разумно правосъдие, седнал върху трактора си или докато се миеше за вечеря. Това бе законът за Сара, такъв го виждаха обикновените хора или поне така би трябвало. Търсене на истината и после раздаване на правосъдие, след като всичко е ясно. Никакви тайни заседания, никакви празнословия, само здрав разум и факти. Сара въздъхна. Нещата никога не излизаха толкова прости. Знаеше го по-добре от мнозина колеги.

Влезе отново, качи се на стол и напипа резервния пакет цигари върху кухненския шкаф. После се настани върху люлката на задната веранда, откъм реката. Зарея поглед из ясното небе и откри Голямата мечка. Баща й беше запален по астрономията и я научи да разпознава много съзвездия. Докато учеше в Станфорд, Сара свикна да се ориентира по тях при плаванията. В ясна нощ винаги греят звезди, а има ли ги, не можеш да се загубиш. Тази идея често я утешаваше. Докато пушеше цигарата, тя помисли с надежда: дано Майкъл разбира какво върши.

После в мислите й изплува другият Фиск — Джон. Въпреки всичките й възражения онази забележка на Майкъл относно брат му бе доста точна. Още когато за пръв път зърна Джон Фиск, нещо необяснимо прещрака във всички основни схеми на сърцето, мозъка и душата й. Дотогава не бе вярвала, че тъй силни и важни чувства могат да бликнат толкова бързо. Такива неща просто не ставаха. Тъкмо затова беше объркана — защото виждаше, че наистина стават, и то с нея. Всяко движение на Джон Фиск, всяка негова дума, всеки поглед към някого, всяка усмивка или отегчена гримаса разпалваше в нея желание да го гледа безкрай, неуморно. Тя едва не се разсмя на нелепата мисъл. Но пък, от друга страна… какво нелепо имаше в тия чувства, щом ги изпитваше искрено?

И това не беше единствената й среща с този човек. Без Майкъл да знае, няколко дни по-късно тя позвъни на една приятелка от съда в Ричмънд и узна графика на Джон Фиск за предстоящите две седмици. Бе поразена, като разбра колко време прекарва в съдебните зали. През лятото, когато задълженията й във Върховния съд понамаляха, тя отскочи още веднъж дотам да погледа как Джон Фиск води защита. Беше си сложила шал и тъмни очила за в случай, че след време ги запознаят или че я е забелязал първия път с Майкъл.

Изслуша енергичната му реч от начало до край. Веднага след нея обвиняемият получи доживотна присъда. Когато полицаите го отведоха към затвора, Фиск прибра документите в куфарчето си и напусна залата. Сара също излезе. В коридора Фиск се мъчеше да утеши близките на човека. Жената беше мършава и болнава, със синини и белези по лицето.

Фиск й каза няколко думи, прегърна я, после се обърна към по-големия син — четиринайсетгодишен младеж, който вече изглеждаше изпечен уличен хулиган.

— Сега ти си мъжът у дома, Лукас. Трябва да се грижиш за семейството.

Сара се вгледа в момчето. Сърцето й се сви, като видя яростта по лицето му. Как можеше още на тия години да събере в себе си толкова враждебност?

— Ъхъ — промърмори Лукас, без да откъсва очи от стената. Беше облечен като за улицата, с пъстра кърпа на главата. В такъв вид едва ли биха го взели да подмята кюфтета в „Макдоналдс“.

Фиск клекна и погледна отблизо другия син. Инис беше шестгодишно чаровно дяволче, кипящо от енергия.

— Хей, Инис, как си? — попита Фиск и протегна ръка.

Детето плахо я стисна.

— Къде е татко?

— Наложи се временно да отиде на едно място.

— Защо?

— Защото уби… — понечи да отговори Лукас, но Фиск го прекъсна със свиреп поглед.

Лукас промърмори нещо нечленоразделно, отблъсна треперещата ръка на майка си и се отдалечи. Фиск отново извърна лице към Инис.

— Татко ти стори нещо, което не му прави чест. Сега отива да си изкупи вината.

— В затвора ли? — попита Инис.

Фиск кимна.