Читаем Проста истина полностью

Няколко дни по-късно Сара Еванс почука, после влезе в кабинета на Майкъл Фиск. Вътре нямаше никого. Преди време бе услужила на Майк с една книга и сега искаше да си я вземе. Огледа кабинета, но не я забеляза. После зърна куфарчето му под бюрото. Вдигна го. По тежестта разбра, че вътре има нещо. Беше заключено, но тя знаеше комбинацията, защото неведнъж го бе взимала назаем. Отвори и веднага видя вътре две книги и някакви документи. Нейната книга обаче я нямаше. Тя понечи да затвори, но вместо това измъкна документите и огледа плика, с който бяха пристигнали. Според адреса трябваше да са в деловодството. Едва бе хвърлила бегъл поглед на двете писма, когато чу стъпки. Прибра документите, затвори куфарчето и го пъхна под бюрото. След миг влезе Майкъл.

— Сара, какво правиш тук?

Сара се помъчи да изглежда нормално.

— Просто дойдох да взема онази книга, с която ти услужих миналата седмица.

— У дома е.

— Тогава може ли да намина довечера?

— Малко съм зает.

— Всички сме заети, Майкъл. Но напоследък с теб става нещо. Наистина ли си добре? Да не вземеш да превъртиш от напрежение?

Тя се усмихна, за да покаже, че последното е шега. Но Майкъл наистина изглеждаше преуморен.

— Честна дума, добре съм. Утре ще донеса книгата.

— Не е толкова важно.

— Ще я донеса утре — повтори Майкъл малко сърдито и се изчерви, но веднага му мина. — Слушай, доста работа ми се е натрупала.

Той погледна към вратата. Сара пристъпи натам, хвана дръжката, после се обърна.

— Майкъл, ако искаш да поговориш за нещо, винаги съм на твое разположение.

— Добре, добре, благодаря.

Той я избута навън и заключи. Върна се до бюрото и измъкна куфарчето. Провери съдържанието му, сетне хвърли поглед към вратата.

Същата вечер Сара отби по чакълестата алея и спря колата пред къщичката си близо до живописния булевард Джордж Уошингтън. За пръв път притежаваше собствен дом и бе хвърлила много усилия да го направи уютен. Дъсчена стълбичка водеше надолу към река Потомак, където бе закотвена малката й платноходка. В редките си свободни дни двамата с Майкъл прекосяваха реката към Мериленд, после продължаваха на север под Мемориал Бридж и стигаха до Джорджтаун. За тях тия пътешествия бяха като спокоен залив сред океан от напрежение и непосилен труд. Майкъл обаче бе отхвърлил последното й предложение да излязат по реката. Всъщност от една седмица насам отбягваше да се среща с нея. Отначало тя мислеше, че е заради нейния отказ, но след срещата в кабинета му разбра, че има нещо друго. Опита се да си припомни какво точно бе видяла в куфарчето. Беше сигурна, че е молба. И в машинописния текст се споменаваше една фамилия. Хармс. Не помнеше малкото име. От няколкото изречения, които бе успяла да прочете преди влизането на Майкъл, изглеждаше, че този Хармс иска Върховният съд да преразгледа присъдата му. Под машинописния текст нямаше подпис.

След срещата с Майкъл бе отишла право в деловодството да провери дали има заведен някакъв документ на името Хармс. Нямаше. Сама не можеше да повярва, че й хрумва подобна мисъл… но дали Майкъл не бе прибрал молбата, преди да бъде регистрирана и обработена? Ако наистина беше така, ставаше дума за много тежко престъпление. Можеше да изхвръкне от съда… и дори да попадне в затвора.

Тя влезе, преоблече се с джинси и тениска, после отново излезе. Вече падаше мрак. Сътрудниците от Върховния съд рядко се прибираха по светло — освен може би понякога на разсъмване, за чисти дрехи и един душ набързо, преди пак да хукнат на работа. Сара слезе по дъсчените стъпала и седна в лодката. Ех, ако Майкъл събереше смелост да й се довери… Сигурно можеше да му помогне. Макар че не го признаваше, той наистина се бе отдръпнал от нея. Явно не обичаше да го пренебрегват. Кой ли обича, помисли си тя.

Изведнъж Сара скочи, изтича към къщата, грабна телефона и взе да набира номера му, но спря, преди да довърши. Майкъл Фиск беше упорит като магаре. Ако му кажеше какво е видяла, само щеше да усложни нещата. Тя остави слушалката. Трябваше да изчака, докато сам се реши. Пак излезе и хвърли поглед към реката. Прелетя самолет и тя разсеяно му помаха с ръка. Беше й станало навик. Всъщност по тази отсечка самолетите летяха толкова ниско, че ако беше светло, пътниците можеха да я видят. Когато отпусна ръка, внезапно я налегна печал, каквато не бе изпитвала, откакто баща й почина и я остави сам-самичка на тоя свят.