Един час по-късно той се облегна назад и огледа множеството бележки, които бе надраскал. Разтвори портативния компютър и прехвърли всичко на диска. По стар навик в процеса на работа променяше думи, изречения, преосмисляше целия текст. Беше решил да пристъпи към случая като към всеки друг. Щеше да провери с максимално старание цялата информация от молбата. И най-важното — трябваше да се увери, че имената в писмото наистина са на ония хора, за които си мислеше. Ако молбата му се стореше основателна, щеше да я върне в деловодството. Окажеше ли се явно измислена, плод на размътен мозък или злобна клевета, смяташе да я унищожи.

Майкъл надникна през прозореца към отсрещната редица жилищни блокове, претъпкани с апартаментчета като неговото. Кварталът гъмжеше от млади държавни служители. Половината все още бяха на работа, другите вече спяха и до събуждането си в пет сутринта щяха да сънуват кошмари за сбъркани документи от национална важност. Само лъч от уличната лампа на ъгъла нарушаваше мрака. Вятърът набираше сила, а температурите спадаха, навярно се задаваше буря. В старата сграда още не бяха включили парното и откъм прозореца изведнъж лъхна студ. Майкъл измъкна пуловер от гардероба, навлече го и пак се загледа навън.

Никога не бе чувал за Руфъс Хармс. Ако се вярваше на писмото, бяха го вкарали в затвора още преди Майкъл да навърши пет години. Правописът му беше чудовищен, буквите криви и тромави като от тетрадка на първолаче. Другото писмо донякъде обясняваше обстоятелствата около случая и очевидно бе дело на образован човек. Може би адвокат, помисли Майкъл. Усещаше се правният начин на изразяване, макар че авторът сякаш бе искал да остане анонимен — и като личност, и като професия. Според машинописния текст военните неотдавна бяха потърсили от Руфъс Хармс определена информация. Хармс обаче бе отрекъл изобщо да е участвал в програмата, към която се водел според армейските архиви. Сега той твърдеше, че програмата е била само прикритие за едно престъпление, довело до ужасяваща съдебна грешка — юридически провал, отнел четвърт век от живота му.

Изведнъж Майкъл се обля в пот. Той притисна чело към хладния прозорец и дъхът му замъгли стъклото. Онова, което вършеше, бе равносилно на брутална намеса в човешкото право да се търси възмездие по съдебен път. През целия си живот Майкъл бе вярвал, че всекиму трябва да бъде осигурен безпрепятствен достъп до закона, независимо дали е богат или беден. Не ставаше дума за някаква временна разпоредба, която може да се отмени или обяви за нищожна. Донякъде го утешаваше единствено мисълта, че молбата така и така би била отхвърлена заради цял куп нарушения на каналния ред.

Но този случай не бе като другите. Дори ако се окажеше пълна лъжа, пак можеше да нанесе страхотен удар по репутацията на някои много известни личности. Ами ако Хармс пишеше чистата истина? Майкъл затвори очи. Моля те, Господи, нека да е лъжа, помоли се той.

После извърна глава и погледна към телефона. Изведнъж се запита дали да не позвъни за съвет на брат си. Джон бе натрупал богат опит в някои области, за които по-малкият му брат имаше само смътна представа. Може би щеше да знае как да се справят с положението. Майкъл се поколеба още миг — не искаше да си признае, че му трябва помощ, особено пък от подобен източник. Но едно обаждане можеше и да отвори вратичка за възстановяване на връзката помежду им. В края на краищата никога не е виновна само едната страна; Майкъл вече бе достатъчно зрял, за да разбира колко безплодно нещо са упреците.

Взе телефона и набра номера. Отсреща прозвуча автоматичен отговор и това донякъде го зарадва. Той остави известие с молба за помощ, без да разкрива повода. Затвори и пак се върна до прозореца. Навярно бе по-добре, че Джон не изслуша молбата лично. Той възприемаше всичко само в черно и бяло, без компромиси. Такъв беше и целият му живот.

Някъде в малките часове Майкъл успя да задреме с нарастващата увереност, че каквото и да излезе наяве, ще се справи с този потенциален кошмар.

11.

Три дни след като Майкъл Фиск бе взел писмото от деловодството, Руфъс Хармс пак се обади до кантората на Сам Райдър, но този път му отговориха, че адвокатът е заминал по работа извън града. Докато го водеха обратно към килията, Руфъс се размина с един човек в коридора.

— Много телефони въртиш напоследък, Хармс. Да не си се захванал с търговия по пощата или нещо такова?

Надзирателите се разсмяха гръмогласно на тия думи. Вик Тремейн бе висок малко под метър и осемдесет, с късо подстригана русолява коса, обветрено лице и телосложение на панаирджийски борец. Беше заместник-комендант на Форт Джаксън и смяташе за свой личен дълг да зачерни живота на Хармс по всеки възможен начин. Руфъс премълча, но остана да стои търпеливо, докато Тремейн го оглеждаше от глава до пети.