Читаем Проста истина полностью

Днес целият му ден бе минал в съда. Опитваше се да защитава обвиняемия въпреки безнадеждната му позиция. Прокурорът атакуваше енергично от името на обществото. След осем часа словесни престрелки Фиск едва намери време да отскочи до тоалетната, преди съдебните заседатели да се завърнат с присъдата. Трета присъда за неговия клиент. Нямаше как да му се размине. Най-смешното бе, че Фиск наистина го смяташе за невинен по конкретното обвинение — нещо, което рядко можеше да каже за клиентите си. Но тоя тип имаше толкова други престъпления, че заседателите неволно събираха всичко накуп. И като връх на всичко едва ли някога щеше да дочака остатъка от хонорара си. Доживотните затворници рядко уреждат стари дългове, особено ако са към адвокат, който не е успял да ги измъкне от блатото.

Фиск прекоси двора, отвори страничната врата на гаража, влезе и си взе бира от хладилника. Влажната задуха още тегнеше като мокро одеяло и той притисна студената бутилка към челото си. В дъното на задния двор имаше няколко прегърбени от старост дървета и отдавна изсъхнала лоза, все още обвита плътно около ръждива асма. Фиск отиде натам и се подпря на един от брястовете. Погледът му падна върху малка вдлъбнатина сред тревата. Тук лежеше Бо, белгийската овчарка, с която бяха израснали той и брат му. Когато баща им донесе кученцето, то се побираше в шепа. Само след година се превърна в мощен трийсеткилограмов черно-бял хубавец. Двете момчета бяха луди по него, особено Майк. Бо придружаваше ту единия, ту другия в сутрешните вестникарски обиколки. Почти девет години живяха заедно и кучето им носеше неописуема радост, додето един ден издъхна както си играеше с Майк. През целия си живот Джон не бе виждал някой да ридае тъй отчаяно. Нито той, нито родителите им успяха да утешат Майк. Момчето седеше разплакано в задния двор, стискаше рошавата козина на Бо и се мъчеше да го изправи, за да играят отново. През онзи ден Джон дълго държа Майк в прегръдките си и плака с него, галейки неподвижната глава на любимото куче.

На следващия ден, докато брат му беше на училище, Джон и баща му погребаха Бо. Когато Майк се завърна, всички заедно се събраха в задния двор. Майк прочете с вълнение откъси от Библията, после двамата братя сложиха надгробна плоча, всъщност обикновено парче бетон, върху което бяха надраскали с молив името на кучето. Плочата още си беше тук, макар че от надписа отдавна нямаше и помен.

Фиск приклекна и плъзна длан по тревата, тъй свежа и гладка на това сенчесто място. По дяволите, толкова обичаха кучето. Защо миналото бягаше тъй бързо? Защо в спомените хубавите времена винаги изглеждаха мимолетни? Той тръсна глава и в този момент го стресна нечий глас.

— Помня онова куче, като че беше вчера.

Фиск вдигна глава и видя Айда Джърман да го гледа от другата страна на оградата. Леко смутен, той се изправи.

— Отдавна беше, мисис Джърман.

Старата жена вечно миришеше на говеждо и лук, същият дъх се носеше и из къщата й. Вдовица вече от трийсет години, тя движеше бавно и предпазливо ниското си, съсухрено тяло. Дългият пеньоар прикриваше синкави разширени вени и подпухнали глезени. Но макар да наближаваше деветдесетте, умът й си оставаше бистър, речта точна и ясна.

— За мен всичко е било отдавна. За теб не. Все още. Как е майка ти?

— Крепи се.

— Все се каня да я навестя някой ден, но това старо тяло просто не ще да ме слуша.

— Тя много би се радвала да ви види.

— Татко ти излезе преди малко. Май има среща в Американския легион или Клуба на ветераните.

— Добре, радвам се, че излиза. И много благодаря, задето му правите компания.

— Не е лесно да си сам. Аз надживях три от децата си. Няма по-тежко нещо на тоя свят. Не е естествено. Какво прави Майк? Отдавна не се е мяркал насам.

— Много работа има.

— Кой би си помислил, че онова бузесто дребосъче ще стигне толкова нависоко. Направо да не повярва човек.

— Заслужава си го — изтърси Джон и млъкна за миг. Беше изрекъл тия думи неволно. Но брат му наистина бе заслужил успеха си.

— И двамата заслужавате много.

— Мисля, че Майк постигна повече.

— Ха! Не си го и помисляй. Татко ти се хвали с теб по сто пъти на ден. Вярно, и Майк споменава, но за него ти си голямото чудо.

— Ако има заслуга, тя е негова и на мама. Те ни отгледаха, нищо не жалеха за нас. Такова нещо не се забравя.

И Фиск си помисли, че брат му може да е забравил, но той щеше да помни винаги.

— Е, Майк имаше трима души да му служат за пример — каза старицата. Фиск я погледна с изненада и тя добави: — Това хлапе те боготвореше.

— Хората се променят.

— Така си мислиш, нали?

Започваше лекичко да ръми.

— Прибирайте се, мисис Джърман, май ще завали.

— Знаеш ли, ако искаш, можеш да ми викаш Айда.

Фиск се усмихна.

— Някои неща не се променят, мисис Джърман.

Загледа се подир старицата, докато изчезна в къщата си. Напоследък кварталът не беше толкова безопасен, както някога. Двамата с баща му бяха монтирали на вратата й резета и шпионка. Старите хора често ставаха жертви на престъпниците.